Читать «Фаетон» онлайн - страница 78

Колко ли време беше минало? Пангу въобще не се запита за това. Че кой в джунглата брои часовете? Времето си върви и без часовник.

Неусетно талвегът го изтласкваше настрана, към по-тихите води. Пък и той със своето палмово кормило помагаше на това отклонение.

Все по-близо до брега!

А и той сякаш сам се приближаваше. Наводнението бавно, едва забележимо се отдръпваше, оголваше педя по педя доскоро залетите площи, застлани с тиня и шума.

Пангу тъкмо взе да се поуспокоява и се сгърчи. Нещо огромно профуча над главата му и се пльосна сред водата с трясък. Високо право дърво се бе катурнало, защото подровените му корени не бяха го удържали.

Такива са горските великани — с рахитични краченца. Плитките им корени не могат да проникнат дълбоко в почвата, та да им дадат здрава опора. Затова дърветата се опират едно на друго. Търсят подкрепа от съседите си.

Пангу пак бе имал щастие.

Ако тоя колос се бе стоварил секунда преди това, щеше да смаже и лодката, и лодкаря.

От потъващата облистена корона се разлетяха птици, дракони, кожокрили. Заизкачваха се по все още подаващите се клони змии, маймуни, лемури, тупаи.

А това?

Безсъмнено маймуна, чиято глава едва се подаваше над повърхността.

Ето, наближи прауто. Присегна се, хвана се за борда с пръсти, четири дълги куки почти без палец, и се метна вътре. Мокра вир-вода. Седна на носа с такава увереност, сякаш цял живот се е возила с лодка, и започна да отръсква козината си, както се отръсква къпано куче. Загледа го, видимо доволна, че се бе измъкнала от противната мокра стихия. Без никаква уплаха, дори доверчиво.

Лангур — тънкотела маймуна! С разкошна златна козина и още по-разкошни бакенбарди, с увиснало носле над горната устна, което й придаваше особено надменно изражение. И дълга опашка, която вече бе успяла да преметне над коленете си.

То се знае, Пангу не я пропъди. И тя като него имаше право да живее. При това не му пречеше. Напротив, вдъхваше му по-голяма увереност — все е по-добре да не си сам, да си имаш другар. Пък дори маймуна.

Успокоен съвсем, лангурът захвана да се пощи, като усукваше подобно на паяк тънките си ръце, човъркаше с пръстчета из просъхващата козина, измъкваше нещо: бълха ли, кърлеж ли, солно кристалче от потта ли, и бързо го сдъвкваше.

Слънцето вече прижуряше жестоко.

А нямаше никаква сенчица, където да се приютят.

Лангурът все пак намери някакъв изход — вдигна ръце и заслони главата си с длани.

Човекът трябваше да търпи, защото ръцете му бяха заети.

Приближил достатъчно до брега, Пангу вече обмисляше как да се отклони, та да пристане в някой тих разлив, когато видя прозрачната пещера.

Друго не допусна — само пещера може да бъде куха и във вътрешността да се движат обитателите й.

Не бе виждал такава, не бе и чувал — все едно издълбана от огромен кварцов кристал, подобен на ония, които довличат планинските потоци.

Значи, не беше обикновена!

Нещо невъобразимо!

Така може да изглежда свърталището на злите духове!