Читать «Преместването на Марс» онлайн - страница 322

Марсианците се страхуваха. На всяка станция ме питаха кога ще си отидат вкъщи в Слънчевата система и когато им казвах, че това никога няма да стане, плачеха от гняв и отчаяние. Някои ме подкрепяха, но те не бяха много. На повърхността и под нея Марс беше обзет от лудост.

Когато от северните склонове на Олимп тръгна вода, която наводни Сайан Сълси и разруши лабораториите, в които съпругът ми беше работил за разцъфването на цистите-„майки“, излетях с последната президентска совалка на последната си официална обиколка из бедствена зона. С мен пътуваха Денди и Стивън Леандър. Отидохме първо до МУС, където заредихме с гориво и прекарахме нощта, а после продължихме до Сълси.

Могъщият вулкан се бе събудил и бе освободил огромен подземен минерален гейзер. Водата извираше от северните склонове и част от нея тръгваше към браздите, като наводняваше стотици километри площ на дълбочина до няколко метра. При допира с древния камък водата отделяше значителни количества въглероден двуокис и азот. Образуваха се езера от бъкаща и кипяща кал, която после замръзваше. Летяхме над мрачния и забулен от облаци терен и виждахме как в калния океан се образуват острови.

Разбира се бяха наводнени само южните равнинни части и долините на Сайан Сълси. Но лабораторията бе разположена в една такава долина и водите бяха разрушили нейните куполи и бяха оставили четирите цисти-„майки“ под открито небе.

Посрещнаха ни колегите на съпруга ми. Във въздушния шлюз бяхме сърдечно приветствани от доктор Шовински, асистентът на Иля.

— Направо е пословично — възкликна той, докато ни настаняваше в малко помещение, където беше сервиран чай и лек обяд. — Изгубихме повечето сгради и тунели и почти всички куполи, но експериментът се увенча с успех. Това, което вие направихте, госпожо президент, има и добри, и лоши страни, но аз като учен мога само да ви благодаря.

Хапнахме набързо и Шовински ни придружи през складовото помещение и влажния тунел до лабораторията, където вкаменелите цисти-„майки“ по-рано са били подготвяни за експеримента. Техните гнезда бяха празни.

— Преместихме ги отвън — обясни той. — Ако Иля можеше да види това!

Облякохме костюмите под налягане и излязохме навън.

Под яркото небе, пълно с кълбовидни облаци от ледени кристали, водата беше изтикала куполите към купищата блестящи отломки. Внимателно направените гнезда бяха разрушени и от тях бяха останали само дълбоки дупки и бразди. В тези бразди, под тънката ледена обвивка, която се образуваше всяка нощ и се топеше през деня, бяха израснали дебели кафяви стебла, високи два-три метра, разперили като ветрила листа на върха.

Шовински ме накара да вляза в една бразда, дълбока около метър. Той взе ръката ми и я допря до стеблото, което израстваше от твърда стъклоподобна слуз. Слузта се бе стекла от разпукана циста-„майка“, която беше на няколко метра от нас.

— Първо се появяват акведуктите — обясни Шовински. — После смятаме, че следват другите форми. Младите екосистеми първо си набавят достатъчно вода, а после се стремят да завършат цъфтежа.