Читать «Пазители» онлайн - страница 299

Когато свърши, усети смъртна умора.

Изтърва оръжието и излезе навън. Нямаше сили да се върне в къщата. Седна на поляната, сви се под дъжда и заплака.

Още плачеше, когато Джим Кийн зави с колата си по калния път от Крайбрежната магистрала.

Единадесета глава

1

В четвъртък следобед, 13 януари, Лем Джонсън остави Клиф Соумз и другите трима в началото на черния път, където той се отделяше от Тихоокеанската крайбрежна магистрала. Инструктира ги да не пускат никого по пътя и да останат на пост, докато — и ако — Лем не ги извика.

Клиф Соумз изглежда мислеше, че действат доста необичайно, но не изказа на глас възраженията си.

Лем им обясни, че с Травис Корнъл трябва да бъдат много внимателни, тъй като е бивш член на „Делта“ и има сериозни бойни умения.

— Ако нахлуем там всичките, той ще разбере кои сме още щом ни види да идваме, и може да реагира със сила. Ако го посетя сам, ще успея да поведа с него разговор и може би ще го убедя просто да го предаде.

Това обяснение беше доста неубедително за неправомерното му решение и лицето на Клиф остана намръщено.

На Лем не му пукаше за физиономиите на Клиф. Подкара сам едната от лимузините и паркира пред белосаната дървена къща.

В клоните на дърветата пееха птици. Зимата временно бе отпуснала студения си обръч около северния калифорнийски бряг и денят беше топъл.

Лем се качи по стълбите и почука на входната врата.

Травис Корнъл се запъти да му отвори и го погледна през предпазната решетка преди да каже:

— Господин Джонсън, предполагам.

— Откъде знаете… а, да, разбира се, Гарисън Дилуърт трябва да ви е споменал за мене оная нощ, когато успя да се свърже.

За изненада на Лем Корнъл отвори предпазната решетка.

— Можете и да влезете.

Корнъл носеше фланелка без ръкав, очевидно заради голямата превръзка, увита около почти цялото дясно рамо. Той поведе Лем през обширната стая към кухнята, където седеше жена му и белеше ябълки за сладкиш.

— Господин Джонсън — каза тя.

Лем се усмихна и отвърна:

— Доста съм известен, както виждам.

Корнъл седна до масата и надигна чашка кафе. Не предложи кафе на Лем.

Тъй като за момент му стана неудобно да седи прав до тях, Лем също седна.

— Е, това беше неизбежно, както знаете. Рано или късно трябваше да ви догоним.

Тя продължи да бели ябълки и не каза нищо. Мъжът й съзерцаваше своето кафе.

„Какво им става?“, учуди се Лем.

Това изобщо не приличаше на никой от сценариите, които беше премислил. Подготвяше се паника, гняв, отчаяние и какво ли не. Но не и за тази странна апатия. Изглежда изобщо не ги интересуваше, че най-накрая са в капана.

Каза им:

— Не се ли интересувате как ви открихме?

Жената поклати глава.

Корнъл отговори:

— Щом наистина държиш да ни кажеш, говори и се забавлявай.

Объркан, Лем се намръщи, но обясни:

— Да, беше просто. Знаехме, че господин Дилуърт ви е позвънил от някоя къща или магазин на не повече от няколко пресечки зад оня парк, северно от пристанището. Затова свързахме нашите компютри с файловете на телефонната компания — с нейно разрешение, разбира се — и оставихме наши хора да проверяват всичките извънградски обаждания онази вечер в сметките на абонатите, живеещи до три пресечки от парка. Не можахме да хванем следите ви. Но после разбрахме, че когато обаждането не е за тяхна сметка, то, естествено, не фигурира във файловете на местната Централа, а в тези на централата, която обслужва абоната, приел да заплати, а това бяхте вие. Но и в местната централа се записват обажданията за чужда сметка, макар и в специален файл, за да се документира обаждането, в случай, че този, който е приел да заплати, по-късно откаже. Прегледахме този специален файл, който е съвсем малък, и бързо открихме обаждането от една къща край брега, точно до парка, за сметка на вашия номер тук. А когато наминахме да поговорим с хората, които живеят там — семейство Есънби — се спряхме на техния син, тийнейджър на име Томи, и въпреки че това ни отне малко време, потвърдихме, че наистина Дилуърт е използвал техния телефон. Първата част продължи много дълго, със седмици, но след това всичко беше… детска игра.