Читать «Ловци на соболи и казаци» онлайн - страница 234

— Твърдя естествено! Я му кажи, Уил, не говорех ли един отличен руски?

— Хм-м, как ли да го знам? Та аз нищичко не разбирах от твоите дрънканици.

— Затваряй си човката, щом като не умееш да кажеш нищо по-умно!

— Е, де, ако ще се държиш по тоя начин с мен, то признавам, че винаги изглеждаше така, сякаш хората те разбираха. Най-малкото всеки път постигаше намерението си.

— Чуваш ли, мастър Поразяваща ръка? — наду се Сам.

— Сам Хокинс и руски! Случват се знамения и чудеса! Да се надявам, че все пак не ми връзваш мечка, мастър Сам?

— Не ми и хрумва. Мечката бих задържал за себе си, ако знаех някоя в достъпна близост, хи-хи-хи-хи!

— И вие сте пътували все така като прерийни ловци?

— Разбира се.

— Също и тук в Германия?

— Защо не? Когато хората се спираха по улиците, а гаврошите търчаха подире ни, тъкмо то беше забавното за сина на моята майка.

— Сам, разреши да седна! От тоя ваш Сибир мраз ми полази по гърба, а от руския ти пък изцяло се обърках.

— Egad! Щом малкото, което ти разправих, те удари в краката, какво ли остава, ако си отворим истински устата! Ама я нека видим по-напред какво си написал тук!

Без да дочака някакво позволение, Сам вдигна камарата хартия от писалището и хвърли един поглед върху първия лист.

— Капитан Кайман. Хм, та това е съвсем стара история, отдавна отминала. То поне Детелиновият лист да присъстваше! Хвърли драсканиците в кошчето, мастър Поразяваща ръка!

— Какво ти дойде на ума! Писал съм повествованието седмици наред.

— Хвърли драсканиците в коша, казвам ти! Ще ти разкажа една друга история, дето си я бива! Това нещо тук за отпечатване ли се каниш да го дадеш!

— Естествено.

— Колко страници горе-долу ще даде?

— По моему някъде към триста.

— Pshaw! Не повече? — изрази презрение Сам. — Ще ти дам едно ласо, което е най-малко четири пъти по-дълго. И ще ти са необходими месеци, не някакви си седмици, за да го развиеш, ако не се лъжа.

Междувременно Сам беше оставил листата на ръкописа да се плъзнат по пръста му. На последните редове от последната страница той прикова очи.

— Я гледай, тук си имаме заключение. «Синът на прерията обича волния въздух и блясъка на звездите. Апачът ще си легне върху стръковете на тревата и ще се завие с небесните облаци, както го правят децата на неговия народ от ранна младост. Хау!»… Кой говори така? А, да, да, та то тук си го пише! Естествено Винету. Хм-м! Нелошо изразено. Изискано и поетично!

Тук Уил Паркър вече не можа да се сдържи. Той шумно изтърси:

— Какво ли пък разбираш ти от поезия? Точно колкото някоя гризли от филе-плетиво!

— Филе-плетиво? — Лицето на Сам образува една голяма въпросителна. — Нека бъда изяден на място от твоята гризли, ако мога да ти кажа какво е това. Известно ми е говеждо и свинско филе. Ама то се яде, ако не се лъжа.

— Виждаш ли, че нищо не знаеш. И се кани тук човекът за поезия да говори!

— Какво общо има твоето филе с тая работа? Покрай другото, мастър Шетърхенд, не бих имал нищо против едно порядъчно филе. Ама печеното трябва като нищо да си има своите шест до осем фунта, хи-хи-хи-хи!