Читать «Заложница на съдбата» онлайн - страница 2

Завещанието не криеше никакви изненади — поне докато не се стигна до последната клауза. Преди да започне четенето на тези редове, господин Крандъл прочисти гърлото си и неспокойно огледа красивата фигура на единствената дъщеря на четвъртия граф Кромарти, седнала на първата редица.

— А на моята любима дъщеря Джослин с настоящия документ завещавам и вменявам да…

Плътният глас на адвоката изпълни залата, защото озадачените присъстващи бяха затаили дъх. Когато адвокатът приключи прочитането на завещанието, всички внезапно зашепнаха и насочиха погледи към лейди Джослин.

За миг тя се вцепени. Но после рязко се надигна, отмахна черния креп от лицето си, за да разкрие прекрасните си лешникови очи, искрящи от несдържан гняв.

— Той е направил… какво?

Глава 1

Лондон, юли 1815 година

В съня си майор Дейвид Ланкастър галопираше сред испанските хълмове, възседнал коня си Акуило. Жребецът препускаше с грациозността на своя съименник — орела. Усещаше под бедрата си силните мускули на коня, които откликваха и на най-слабия натиск. Смехът на Дейвид кънтеше във въздуха, а косата му се развяваше от вятъра. Ездач и кон сякаш се бяха слели в едно, унесени във вечен бяг, във вихъра на младостта и силата.

Събуди го далечен вик на агония. Годините, прекарани във война, го бяха научили да скача на крака и да грабва пушката си, докато се промъква пълзешком от палатката, за да отблъсне вражеската атака. Но вместо движение, той почувства пронизваща болка, когато наполовина мъртвото му тяло не се подчини на инстинкта. От кръста надолу бе напълно неподвижен, а безжизнените му нозе го приковаваха завинаги към постелята.

Майорът отвори очи и се сблъска с грозната реалност на болницата „Йоркският херцог“. Акуило бе умрял при Ватерло, също като Дейвид, макар че тялото му упорито се бе вкопчило в последните искрици живот. Войнишкият късмет, който го бе съпътствал през годините на войната, без да получи нито едно сериозно нараняване, накрая му бе изневерил. Пряко артилерийско попадение щеше да бъде по-бързо и милостиво избавление, отколкото тази тягостна агония.

Но вече не му оставаше много. Той стисна челюсти, когато пристъпите на болката достигнаха крайния си предел.

Болничната стая бе мрачна и неприветлива, но офицерският му чин поне му осигуряваше привилегията да страда в уединение.

Разпозна тихото монотонно потракване на куките и извърна глава върху възглавницата. Чезнещата светлина открояваше дребния силует на сестра му, седнала край единствения прозорец. В гърдите му се надигна вълна от нежност. Откакто той се завърна в Лондон, Сали идваше всеки ден. Сестра му бе успяла да подреди ежедневните си задължения така, че да прекарва по-дълго време с умиращия си брат. Това положение бе много по-тежко за нея, отколкото за него. Майор Ланкастър не изпитваше страх, а само стоическо примирение. Най-после щеше да намери покой. За Сали смъртта му обаче щеше да означава самота и несигурно съществувание на една гувернантка без семейство, което да я подкрепя.