Читать «Заложница на съдбата» онлайн - страница 5

Джослин не пропусна това и прехапа устни.

— Престани да пресмяташ колко струват мебелите, лельо Елвира — заяви госпожицата с най-хладния тон, на който бе способна. — Все още не си станала господарка на този дом.

Една по-чувствителна жена би се смутила от подобна прямота, но лейди Кромарти само се усмихна невъзмутимо и любезно.

— Да не би да те безпокои наближаването на рождения ти ден, след като все още не си дори сгодена?

Припомнянето на причината за нейните тревоги можеше да се сравни само с нахълтването на лисица посред нощ сред кокошките в някой курник. Твърдо решен всичко да бъде по негова воля, дори и след смъртта му, бащата на Джослин бе оставил огромното си богатство на единствената си дъщеря, но при условие, че ще се омъжи преди да навърши двадесет и пет години. В противен случай по-голямата част от внушителното наследство, включително и „Кромарти Хаус“, където сега трите дами се бяха събрали около масичката за чай, щеше да получи брат му Уилъби.

— Защо да се безпокоя? — попита на свой ред Джослин със същата невъзмутима любезност. — Не мога да отрека, че съм притеснена чие предложение да приема, но не се опасявам за бъдещето си. Все ще успея да се омъжа навреме, за да спазя последната воля на баща ми.

— Сигурна съм, че си затрупана от предложения, скъпа — заговори Елвира с тон, красноречиво подсказващ, че мисли точно обратното. — Но когато една жена наближи твоите години и все още не е сгодена, човек си задава въпроси… — Разсеяно махна с ръка. — Какво щастие е и това, че ако решиш да си останеш стара мома, ще получиш издръжка, която ще ти стигне да се установиш в някое мило местенце, като Бат¹ например.

— Но тъй като ненавиждам Бат, щастието е в това, че подобен въпрос никога не стои пред мен — отвърна Джослин с най-кадифения си тон.

Любезната маска на Елвира се превърна в злобна гримаса.

— Ти не се нуждаеш от пари. А ние с чичо ти трябва да се погрижим за уреждането на нашите пет деца. Наистина беше много непочтено от страна на баща ти да остави на Уилъби средства, които едва стигат за управлението на именията.

Всъщност четвъртият граф Кромарти бе оставил на брат си достатъчно средства, за да издържа семейството си в приличен разкош, обаче графинята бе от онези натури, които никога не се насищаха. Но преди Джослин да се поддаде на изкушението да припомни това, Елвира изпищя. Едно кафяво кълбо се претърколи през облегалката на дивана, пльосна се в широкия й скут, впери златистите си очи в графинята и садистично й се ухили.

Джослин потисна усмивката си. Изида беше надарена с типичния за котките усет да се нахвърля с наострени нокти тъкмо върху онези гости, които най-малко очакваха да бъдат нападани. Мислено си напомни да поръча стриди за вечеря на котката и дръпна шнура на звънеца, преди да прекоси салона и да вземе Изида от скута на графинята.

— Съжалявам, лельо — мило рече младата жена, — очевидно Изида много те харесва. — Или по-скоро кифличката с крем в ръката ти. — Лошо момиче!

Котката примигна умилкващо се, уверена, че мъмренето е престорено. Изида бе подарък на Джослин от неин ухажор от флота, който се кълнеше, че я е донесъл от Египет. Кадифената й жълтокафява козина и фината й костна структура наистина напомняха на изображенията на котки в древните египетски храмове. Четириногото притежаваше много повече аристократизъм, отколкото графиня Кромарти.