Читать «Смърт и компас» онлайн - страница 95

На другия ден Мун беше възвърнал самоувереността си. Прие предложената цигара и ме подложи на строг разпит относно „материалните средства на нашата революционна партия“. Въпросите му бяха много смислени; казах му (откровено), че положението е доста сериозно. Силни пушечни гърмежи разтърсиха целия Юг.

Казах на Мун, че другарите ни чакат. Палтото и револверът ми бяха в стаята; когато се върнах от там, заварих Мун изтегнат на канапето, със затворени очи. Предполагаше, че има треска; оплакваше се от мъчителни болки в рамото.

И тогава разбрах, че е непоправим страхливец. Помолих го смутено да се пази и се сбогувах. Така ме беше срам за този малодушен човек, сякаш самият аз бях страхливецът, а не Винсънт Мун. Постъпките на един човек сякаш принадлежат на всички хора. Ето защо не е несправедливо, че прегрешението на едного в една градина става причина да се погуби целият човешки род, а с разпятието на един евреин може да се спаси. Шопенхауер навярно има право: аз съм другите, всеки човек е цялото човечество, Шекспир в известен смисъл е жалкият Джон Винсънт Мун.

Прекарахме девет дни в огромната къща на генерала. За ужасите и светлите мигове на войната няма да говоря; целта ми е да разкажа историята на тоя белег, който ме позори. Тия девет дни в паметта ми се сливат в един-единствен, с изключение на предпоследния, когато нашите нахлуха в една казарма и така отмъстихме за шестнайсетимата другари, разстреляни с картечни откоси в Елфин. Аз се измъквах от вилата на разсъмване, в утринната дрезгавина. Привечер се връщах. Съратникът ми ме чакаше горе — раната не му позволявала да слиза на партера. Още го виждам с книга по стратегия в ръката: Ф. Н. Мод или Клаузевиц¹²⁶. „Любимото ми оръжие е артилерията“, призна той пред мен една вечер. Разпитваше за плановете ни; правеше му удоволствие да ги критикува или да ги усъвършенства. Обичаше също да разобличава „окаяното ни материално положение“; предричаше с мрачен догматизъм гибелната развръзка. „C’est une affaire flambee“¹²⁷, мърмореше. За да покаже, че никак не го е грижа дали е страхливец, изтъкваше умственото си превъзходство. Така изминаха девет дни.

На десетия градът падна окончателно в ръцете на Black and Tans¹²⁸. Високи мълчаливи конници патрулираха по пътищата; вятърът носеше пепел и дим; на един ъгъл видях проснат труп, ала понатрапчив е споменът ми за едно чучело насред площада, по което войниците се упражняваха в стрелба… Бях излязъл, когато небето едва просветляваше; прибрах се още предобед. Мун разговаряше с някого в библиотеката; по гласа му разбрах, че говори по телефона. После чух името си; после — че ще се върна в седем, после — указанието да ме заловят, когато минавам през градината. Моят благоразумен приятел благоразумно ме предаваше. Чух как искаше някакви гаранции за собствената си безопасност.

Тук историята се обърква и свършва. Знам, че преследвах изменника по кошмарни тъмни коридори и шеметно високи стълби. Мун познаваше къщата добре, много по-добре от мен. Един-два пъти го изгубих от поглед. Но успях да го догоня, преди да ме заловят войниците. Из една от паноплиите на генерала измъкнах ятаган; с този стоманен полумесец отпечатах завинаги върху лицето му един кървав полумесец. Борхес, пред вас, непознатия, направих тази изповед. Вашето презрение няма да ми тежи толкова.