Читать «Смърт и компас» онлайн - страница 93

Хорхе Луис Борхес

1942 г.

Формата на сабята

Лицето му бе разсечено от жесток белег — пепелява, почти съвършена дъга, която с единия си край обезобразяваше слепоочието му, а с другия — скулата. Истинското му име е без значение; в Такуарембо всички го наричаха Англичанина от Ла Колорада. Кардосо, бившият притежател на имението, не искал да го продава; чувал съм, че Англичанина прибягнал към едно средство, за което никой не би предположил — поверил му тайната на белега си. Той бил дошъл от границата, от Риу Гранди ду Сул; от там някъде тръгнал слухът, че в Бразилия е бил контрабандист. Нивите били обрасли с бурен, водата в кладенците горчала; за да постегне имота, Англичанина работел наравно с ратаите. Казват, че бил строг до жестокост, но педантично справедлив. Казват още, че пиел; няколко пъти в годината се затварял в таванската стая и излизал от там подир два-три дни като след битка или след треска — бледен, тръпнещ, смутен, но все тъй деспотичен. Помня ледения му поглед, жилавата мършавост, сивите мустаци. Не общуваше с никого; испанският му впрочем беше елементарен и повлиян от бразилския говор. По пощата получаваше само търговски писма или проспекти.

При последното ми пътуване из северните департаменти река Карагуата бе придошла и се наложи да нощувам в Ла Колорада. Почти веднага забелязах, че посещението ми не е желано; опитах се да предразположа Англичанина и с тая цел се хванах за патриотизма — понеже е най-неразличима от всички страсти. Подметнах, че една страна, проникната от духа на Англия, е непобедима. Събеседникът ми се съгласи, но добави с усмивка, че самият той не е англичанин, а ирландец от Дънгарвън. При тия думи млъкна, сякаш бе издал някаква тайна.

След вечеря излязохме да погледнем небето. Дъждът беше спрял, но на юг, отвъд ридовете, небето, прорязвано от светкавици, вещаеше нова буря. В занемарената трапезария ратаят, който бе сложил вечерята, донесе бутилка ром. Пихме дълго и мълчаливо.

Не зная колко е бил часът, когато усетих, че съм се напил; не зная защо — дали защото бях възбуден, развеселен или просто отегчен — заговорих за белега. Лицето на Англичанина се промени; за миг помислих, че ще ме изхвърли от дома си. Той обаче каза с обичайния си тон:

— Ще ви разкажа историята на моя белег, но при едно условие: няма да спестя нито една низост, нито една позорна подробност.

Приех. Ето историята, която разказа, смесвайки английски с испански и дори с португалски:

През 1922 година в един от градовете на Конот аз бях сред многото, които тайно се бореха за независимостта на Ирландия. Някои от оцелелите ми другари се отдадоха на мирен труд; други, колкото и да е парадоксално, се бият по морета или в пустинята под английското знаме; един, най-достойният, издъхна призори в двора на една казарма, разстрелян от още сънени мъже; някои (по-щастливи) намериха смъртта в безименните и почти тайни битки на гражданската война. Бяхме републиканци, католици, бяхме, предполагам, романтици. Ирландия беше за нас не само утопичното бъдеще и непоносимото настояще; беше горчива и свидна легенда, беше червените тресавища и кръглите нули, беше отричането от Парнел и невероятните епопеи, разказващи за похищение на бикове, които в предишни превъплъщения са били герои, риби и планини… Една привечер, която няма да забравя, пристигна един наш съратник от Мънстър — някой си Джон Винсънт Мун.