Читать «Смърт и компас» онлайн - страница 73

x1

y1

x2

z

x3

y2

x4

а демиурзите и боговете — безкрайния: безкрайни, безкрайно разклоняващи се истории.

Съвсем различна, но също ретроспективна е двуактната героическа комедия „Тайното огледало“. В разгледаните по-горе творби сложността на формата спъваше въображението на автора; тук то се разгръща по-свободно. Място на действието в първия акт (по-дългия) е имението на генерал Трейл, C.I.E.¹⁰⁵, близо до Мелтън Моубри. Невидимият център на интригата е госпожица Ълрика Трейл, по-голямата дъщеря на генерала. Няколко диалога ни я представят като горда амазонка; подозираме, че литературата не я привлича; вестниците съобщават за годежа й с херцог Рътланд; вестниците опровергават това съобщение. Обожава я един драматург, Уилфред Куорлс; тя го е дарила веднъж с бегла целувка. Действащите лица притежават огромно състояние и древна кръв; чувствата са благородни, макар и бурни; диалогът се колебае сякаш между пустословието на Булуър-Литън и епиграмите на Уайлд или на Филип Гедала¹⁰⁶. Има нощ, има и славей; има таен дуел на една тераса. (Макар и едва доловими, тук-там има забавни противоречия, има гнусни подробности.) Действащите лица от първия акт се появяват и във втория — под други имена. „Драматургът“ Уилфред Куорлс е търговски посредник от Ливърпул; истинското му име е Джон Уилям Куигли. Госпожица Трейл съществува; Куигли никога не я е виждал, но с болезнена страст събира нейни снимки от списанията „Tatler“ или от „Sketch“. Куигли е автор на първия акт. Необикновеното или невероятно „имение“ всъщност е еврейско-ирландският пансион, в който живее — преобразен и възвисен от него… Действието в двата акта върви успоредно, но във втория всичко е малко зловещо, всичко се отсрочва или се проваля. След премиерата на „Тайното огледало“ критиката произнесе имената на Фройд и Жулиен Грин. Споменаването на първия ми се струва съвършено неоснователно.

Заговори се, че „Тайното огледало“ е фройдистка комедия; това благоприятно (и превратно) тълкуване осигури успеха й. За нещастие Куейн вече бе навършил четирийсет години; беше свикнал с несполуките и не можеше спокойно да се примири с тази промяна. Реши да си отмъсти. В края на 1939 година публикува „Твърдения“ — навярно най-оригиналната му книга, без съмнение най-малко хвалената и най-загадъчната. Куейн обичаше да казва, че читателите са изчезнал вид. „Няма европеец (разсъждаваше той), който да не е писател — потенциален или действителен“. Твърдеше още, че от всички блага, с които може да ни дари литературата, най-голямото е възможността да съчиняваме. Тъй като не всички са способни да изпитат това благо, мнозина ще трябва да се задоволяват с негови подобия. За такива „непълноценни писатели“, чието име е легион, Куейн съчини осемте разказа от книгата „Твърдения“. Във всеки от тях е набелязан или обещан един хубав сюжет, съзнателно провален от автора. В един — не най-добрия — са подсказани два сюжета. Читателят, подведен от тщеславието си, си въобразява, че сам ги е измислил. От третия — „Розата на Вчера“ — с цялото си простодушие извлякох „Кръглите развалини“, един от разказите в книгата „Градината с разклоняващите се пътеки“.