Читать «Смърт и компас» онлайн - страница 71

Преглед на творчеството на Хърбърт Куейн

Хърбърт Куейн умря в Роскомън; установих без особена изненада, че „Times Literary Supplement“¹⁰⁰ му е отделил само половин колонка некрологична благосклонност, в която всеки хвалебствен епитет е смекчен (или строго порицан) от някое наречие. В съответния си брой „The Spectator“ е без съмнение не тъй лаконичен и може би по-сърдечен, макар че сравнява първата книга на Куейн — „Богът на лабиринта“ — с една от книгите на Агата Кристи, а други — с книгите на Гъртруд Стайн; подобни асоциации съвсем не са наложителни и едва ли щяха да зарадват покойния. Впрочем той никога не се е смятал за гениален — даже и през ония перипатетически вечери с литературни беседи, когато като човек, който порядъчно е измъчвал печатарските машини, неизменно влизаше в ролята на мосю Тест или на доктор Самюъл Джонсън… Даваше си съвсем ясна сметка за експерименталния характер на книгите си, смайващи може би с оригиналността си и с някаква лаконична прямота, но не и със силата на чувствата. „Аз съм като одите на Каули, писа ми той от Лонгфорд на 6 март 1939 година. Принадлежа не на самото изкуство, а и на историята на изкуството“. Според него нямаше наука, по-нисша от историята.

Изтъкнах едно скромно съждение на Хърбърт Куейн: с това съждение, естествено, не се изчерпва неговата мисъл. Флобер и Хенри Джеймс са ни приучили да смятаме, че произведенията на изкуството са рядкост и се създават трудно; шестнайсети век (да си спомним „Пътешествие до Парнас“¹⁰¹ или пък съдбата на Шекспир) не е споделял това безотрадно убеждение. Не го споделяше и Хърбърт Куейн. Той смяташе, че добрата литература е нещо най-обикновено и едва ли не всеки уличен диалог може да се издигне до нея. Смяташе още, че естетическият факт непременно съдържа елемент на удивление и че не е лесно да се удивляваш на онова, което е запазила паметта. Весело и искрено роптаеше срещу „робското и упорито съхраняване“ на стари книги… Не знам доколко приемлива е неговата мъглява теория; съзнавам обаче, че книгите му твърде много се стремят да предизвикат удивление.

Съжалявам, че заех на една дама — безвъзвратно — първата му публикувана книга. Както отбелязах, става дума за детективския роман „Богът на лабиринта“; нека добавя, че издателят я пусна в продажба в последните дни на ноември 1933 година. В първите дни на декември увлекателната и заплетена история на „Siamese Twin Mystery“¹⁰² завладя Лондон и Ню Йорк; склонен съм да припиша на това злополучно съвпадение неуспеха, който претърпя романът на нашия приятел. Но (нека бъда напълно искрен) и на неговото несъвършенство, и на студената и куха пищност на някои морски картини. Оттогава минаха седем години и вече не съм в състояние да възстановя подробностите на действието; ето неговия план, сега опростен (и изчистен) от забравата. В първите страници има едно загадъчно убийство, в средната част — мудно разследване; в последните страници — разкритие. Загадката е вече разрешена, следва дълъг ретроспективен пасаж, който съдържа такава фраза: „Всички смятаха, че срещата на двамата шахматисти е била случайна“. От тая фраза се разбира, че решението е погрешно. Разтревоженият читател преглежда съответните глави и открива друго решение, което е правилното. Читателят на тази странна книга се оказва по-проницателен от детектива.