Читать «Смърт и компас» онлайн - страница 65

В космогониите на гностиците демиургът замества един червен Адам, който не може да се изправи на краката си; тъй неловък, груб и първичен като този Адам от пръст бе и сънуваният Адам в нощите на мага. Един следобед човекът понечи да разруши своето творение, но му дожаля. (По-добре да беше го разрушил!) След като се закле пред всички възможни духове на земята и на водите, той се просна в подножието на статуята, която беше може би тигър, а може би жребец, и помоли за просветление. Същата вечер, по залез-слънце, статуята изпълни молбата му. Този многолик бог му разкри, че земното му име е Огън, че в тоя храм (и в други подобни) са му се кланяли и са му принасяли жертви и че с магия ще съживи съновидението и че всички твари, с изключение на самия Огън и на сънуващия, ще го смятат за човек от плът и кръв. Заповяда му, щом го посвети в тайнствата, да го изпрати в другия разрушен храм, чиито пирамиди още стърчат там надолу покрай реката, та нечий глас да го слави сред онова пустинно място. И сънуваният се пробуди в съня на сънуващия.

Магът изпълни заповедта. Посвети известно време (цели две години), за да му разкрие тайните на вселената и на култа към огъня. В душата си скърбеше, че трябва да се раздели с него. Под предлог, че така изисква обучението, всеки ден удължаваше часовете, посветени на съня. Направи повторно дясното рамо, сякаш бе несъвършено. Понякога го обземаше тревожното чувство, че всичко това се е случило вече… Изобщо дните му бяха щастливи; затваряше очи и си казваше: „Сега ще бъда с моя син“. Или по-рядко: „Синът, който създадох, ме чака и ако не отида при него, ще престане да съществува“.

Постепенно го приучваше към реалността. Веднъж му нареди да забие знаме на един далечен връх. На другия ден знамето се вееше на върха. Подложи го и на други, все по-дръзки изпитания. С известно огорчение разбра, че синът му е готов да се роди и може би няма търпение. Тази нощ го целуна за пръв път и го изпрати в другия храм, чиито развалини се белеят надолу по течението на много левги тресавища и непроходима джунгла. Преди това (за да не узнае никога, че е видение, за да мисли, че е човек като всички други) го накара да забрави годините на ученичеството си.

Победата и покоят му бяха помрачени от скука. В дрезгавината на залеза и на зората падаше ничком пред каменната статуя, представяйки си може би как неговият въображаем син извършва същите обреди сред други кръгли развалини надолу по течението; нощем не сънуваше или сънуваше както всички хора. Възприемаше някак смътно звуците и формите на вселената: там далеч синът се подхранваше с тези отслабващи пориви на душата му. Целта на живота му бе постигната; магът изпадна в някакъв екстаз. След известно време, което някои разказвачи на тази история предпочитат да изчисляват в години, а други — в десетилетия, в полунощ го събудиха двама гребци. Не успя да види лицата им, но те му разказаха, че в един храм на север се бил появил някакъв вълшебник, който можел да стъпва в огън, без да се изгори. Магът си спомни внезапно думите на бога. Спомни си, че от всички твари, които населяват земята, единствен огънят знае, че синът му е призрак. Този спомен отпърво го успокои, но после започна да го измъчва. Боеше се, че синът му ще се замисли за тоя странен дар и в края на краищата ще прозре участта си на жалко привидение. Да не си човек, да си проекция на съня на другиго — какво безмерно унижение, какво безумие! Всеки баща милее за рожбите, които е създал (или е допуснал) в миг на объркване или на щастие; естествено е и магът да се тревожи за бъдещето на тоя син, премисляй черта по черта, фибра по фибра в хиляда и една тайнствени нощи.