Читать «Смърт и компас» онлайн - страница 306

Последвах го в съседната стая. Запали една лампа, която също висеше от тавана. В ъгъла видях арфа с малко струни. По стените имаше правоъгълни платна, в които преобладаваха различни нюанси на жълтия цвят. Като че ли не бяха дело на една и съща ръка.

— Това са мои произведения — обяви той.

Разгледах картините и се спрях пред най-малката, която изобразяваше или загатваше залез; в нея се долавяше нещо безкрайно.

— Ако ти харесва, можеш да я отнесеш като подарък от бъдещ приятел — спокойно рече домакинът ми.

Благодарих му, но останалите платна някак ме разтревожиха. Няма да кажа, че бяха празни, но изглеждаха почти бели.

— Нарисувани са с цветове, които твоите древни очи не могат да видят.

Изящните му ръце докоснаха струните на арфата; едва долових някой и друг звук.

Именно тогава се разнесоха ударите.

В къщата влязоха една висока жена и трима-четирима мъже. Човек би казал, че са братя и сестра или че с времето съвсем са заприличали един на друг. Домакинът ми се обърна най-напред към жената:

— Знаех си, че не би пропуснала да дойдеш тази нощ. Виждала ли си се с Нилс?

— Виждаме се от време на време. Все така е отдаден на живописта.

— Да се надяваме, че в това занимание ще има по-голям късмет от баща си.

Ръкописи, картини, мебели, покъщнина — нищо не оставихме в къщата.

Жената работеше наравно с мъжете. Засрамих се от слабостта си, която почти не ми позволи да им помогна. Никой не затвори вратата, когато излязохме натоварени с разни вещи. Забелязах, че къщата е с много остър покрив.

След като повървяхме около петнайсет минути, свърнахме вляво. В далечината зърнах нещо като кула, увенчана с купол.

— Това е крематориумът — каза някой. — Вътре е газовата камера. Казват, че я е изобретил един филантроп — струва ми се, че името му беше Адолф Хитлер.

Пазачът, чийто ръст вече не ме изненада, ни отвори портата. Моят домакин му прошепна няколко думи. Преди да влезе в помещението, ни махна за сбогом.

— Снегът ще продължи да вали — заяви жената.

В кабинета си на улица „Мексико“ пазя платното, което някой ще нарисува след хиляди години с материали, разпръснати днес из планетата.

Подкупът

Историята, която разказвам тук, се отнася за двама мъже или по-скоро за случка, в която са участвали двама мъже. Самото събитие, което далеч не е необичайно или фантастично, е по-маловажно от характера на действащите лица. И двамата са съгрешили от суета, но по твърде различен начин и с различни последици. Анекдотът (защото случката едва ли е нещо повече) е съвсем скорошен; мястото на действието е един от щатите на Америка. Според мен подобно нещо не би могло да се случи другаде.

В края на 1961 година в Тексаския университет в Остин имах възможност да разговарям надълго и широко с единия от двамата участници, доктор Езра Уинтроп. Беше преподавател по староанглийски (не одобряваше думата „англосаксонски“, която предполага творение, сглобено от две части). Спомням си, че поправи многобройните ми грешки и необмислени догадки, без да ми противоречи дори веднъж. Казаха ми, че на изпитите предпочитал да не задава конкретни въпроси; подканвал студента да говори на една или друга тема по собствен избор. Произхождаше от стар пуритански корен; бе родом от Бостън и трудно бе свикнал с обичаите и предразсъдъците на Юга. Тъгуваше за снега, но съм забелязал, че хората от Севера ги учат да се пазят от студа точно както нас ни учат да се пазим от жегата. В паметта ми е останал един вече смътен образ на сравнително висок мъж с прошарени коси, не толкова пъргав, колкото силен. По-ясно си спомням колегата му Хърбърт Лок, който ми даде един брой от книгата си „Към историята на кенингите“; там пише, че саксонците скоро изоставили тези донякъде механични метафори („път на кита“ вместо море, „сокол на битката“ вместо орел), докато скандинавските поети продължили да ги съчетават и преплитат до пълно объркване. Споменавам Хърбърт Лок, защото е неразделна част от моя разказ.