Читать «Смърт и компас» онлайн - страница 305

— Пари ли? — повтори моят домакин. — Вече никой не страда от бедност, която навярно е била непоносима, нито от богатство, което трябва да е било най-неудобната форма на простащината. Всеки упражнява занаят.

— Като равините — казах.

Той като че ли не ме разбра и продължи:

— Вече няма и градове. Ако се съди по развалините на Баия Бланка⁴⁴⁷, които веднъж изследвах от любопитство, загубата не е голяма. Тъй като няма притежания, няма и наследства. Когато човек съзрее на сто години, готов е да застане лице в лице със самия себе си и собствената си самота. Вече е създал едно дете.

— Едно дете ли? — запитах.

— Да. Само едно. Не е полезно да се поощрява човешкият род. Някои смятат, че е орган на божествеността, създаден, за да осъзнае вселената, ала никой не знае със сигурност дали има такава божественост. Мисля, че понастоящем се обсъждат предимствата и недостатъците на постепенното или едновременното самоубийство на всички хора по света. Но да се върнем на нашата тема — кимнах в съгласие. — Навърши ли сто години, човек може да мине без любов и приятелство. Болестите и случайната смърт вече не са заплаха за него. Заема се с някое изкуство, с философия, математика или играе шах сам със себе си. Когато пожелае, се самоубива. Ако човек е господар на живота си, той е господар и на смъртта си.

— Това някакъв цитат ли е? — попитах.

— Несъмнено. Вече не ни остава друго освен цитати. Езикът е станал система от цитати.

— Ами голямото приключение на моето време — пътуванията в Космоса? — попитах.

— От векове сме се отказали от тези премествания в пространството, които сигурно са били възхитителни. Никога не ни се удаде да избягаме от своите „тук“ и „сега“ — после добави с усмивка: — Освен това всяко пътуване е космическо. Да отидеш от една планета на друга, е като да отидеш до отсрещния чифлик. Когато влязохте в тази стая, извършихте едно космическо пътешествие.

— Така е — отвърнах, — преди се говореше много и за „химични вещества“ и „зоологични животни“.

Човекът ми бе обърнал гръб и гледаше през прозореца. Навън равнината бе побеляла от безмълвния сняг и от луната. Осмелих се да попитам:

— Има ли още музеи и библиотеки?

— Не. Искаме да забравим всичко вчерашно освен съчиняването на елегии. Няма възпоменания, нито честване на стогодишнини, нито изображения на покойници. Всеки трябва да твори за своя сметка науките и изкуствата, от които се нуждае.

— В такъв случай всеки трябва сам за себе си да бъде Бърнард Шоу, Иисус Христос и Архимед — той кимна в знак на съгласие, без да каже дума. Попитах го: — Какво стана с правителствата?

— Според преданието постепенно са излезли от употреба. Свиквали избори, обявявали войни, налагали данъци, конфискували имущества, издавали заповеди за задържания и се мъчели да наложат цензура, но никой на планетата не ги зачитал. Пресата престанала да публикува техните портрети и статиите на сътрудниците им. На политиците им се наложило да си потърсят почтена работа; някои станали добри комици, а други — добри знахари. Но несъмнено действителността е била по-сложна от този кратък преглед — после добави с променен тон: — Аз построих тази къща, която е същата както всички други. Тези мебели и цялата покъщнина са направени от мен. Обработвах и полето, макар че други хора, чиито лица никога не съм виждал, навярно ще го обработват по-добре от мен. Мога да ти покажа някои неща.