Читать «Смърт и компас» онлайн - страница 276

Вече споменах, че съм сам; преди няколко дена един мой съсед от хотела, който ме бе чувал да говоря за Фермин Егурен, ми съобщи, че той е издъхнал в Пунта дел Есте.

Смъртта на този човек, който със сигурност никога не ми е бил приятел, ме изпълни с упорита тъга. Зная, че съм сам; сега съм едничкият останал на земята пазител на спомена за онова събитие, Конгреса — спомен, който вече не ще споделя. Сега съм единственият делегат. Истина е, че всички хора са делегати, че няма ни едно същество на тази планета, което да не е делегат; ала при мен нещата стоят по-различно. Аз зная, че съм пратеник на Конгреса; това ме отличава от безбройните ми колеги, настоящи и бъдещи. Вярно е, че на 7 февруари 1904 година се заклехме във всичко най-свято — има ли на земята нещо, което да е свято, или нещо, което да не е?, — да не разкриваме никога историята на Конгреса; ала не по-малко вярно е, че настоящото ми клетвопрестъпничество също е част от Конгреса. Това изявление е твърде неясно, но би могло да разпали любопитството на евентуалните ми читатели.

Тъй или иначе, задачата, която съм си поставил, не е никак лесна. Никога не съм се залавял с повествование, дори в епистоларния жанр, а положението несъмнено се утежнява значително и от факта, че историята, която ще опиша, е направо невероятна. Съдбата бе определила за това начинание перото на Хосе Фернандес Ирала, потъналия в незаслужена забрава поет на „Мраморите“, ала вече е твърде късно. Няма умишлено да изкривявам фактите, но предчувствам, че поради леност и неумелост неведнъж ще допусна грешка.

Точните дати не са от значение. Ще припомня само, че пристигнах тук от родната ми провинция Санта Фе през 1899 година. Никога не съм се връщал там; свикнах с Буенос Айрес (град, към който нямам слабост), така както човек свиква със собственото си тяло или с някоя стара болежка. Предусещам, без особен интерес, че скоро ще умра; затова ще трябва да обуздая навика си да се впускам в отклонения и малко да ускоря разказа.

Годините не променят нашата същност, ако изобщо имаме такава; импулсът, отвел ме една нощ на Световния конгрес, бе същият, който първоначално ме отведе в редакцията на вестник „Последен час“. Да бъде журналист, за някое бедно момче от провинцията може и да е романтична участ точно както някой беден млад столичанин може да си въобразява, че е романтично да си гаучо или ратай в чифлик. Не се срамувам от това, че някога съм искал да бъда журналист — професия, която сега ми изглежда твърде обикновена. Спомням си, че съм чувал моя колега Фернандес Ирала да казва, че журналистът пише, за да бъде забравен, а той самият жадуваше да пише, за да бъде запомнен и да остане във времето. Вече бе изваял (тогава това бе често употребяван глагол) някои от изящните сонети, които щяха да се появят по-късно, с незначителни изменения, на страниците на „Мраморите“.