Читать «Смърт и компас» онлайн - страница 273

Отговорих, че ако се случи два пъти, свръхестественото престава да вдъхва ужас; предложих на младежа да се срещнем на следващия ден на същата тази пейка, съществуваща в две времена и на две места.

Той веднага се съгласи и рече, без да поглежда часовника си, че закъснявал за някъде. И двамата лъжехме и всеки от нас знаеше, че събеседникът му лъже. Казах му, че ще дойдат да ме вземат.

— Да ви вземат ли? — запита той.

— Да. Когато стигнеш моите години, вече ще си изгубил зрението си почти напълно. Ще различаваш жълтия цвят, светлините и сенките. Но не се тревожи. Постепенното ослепяване не е нещо трагично. То е като бавно падащ здрач в лятна вечер.

Сбогувахме се, без да се докоснем. На следващия ден не отидох на пейката. Навярно и другият не бе отишъл.

Дълго размишлявах над тази среща, но не съм споделял за нея с никого. Струва ми се, че вече съм открил ключа на загадката. Срещата бе действителна, но другият разговаря с мен насън и затова можа да ме забрави; аз разговарях с него буден и ето че споменът още ме измъчва.

Другият ме сънува, но не ме сънува точно. Сега разбирам, че той всъщност сънува невъзможната дата на онзи долар.

Улрика

Hann tekr sverthit Gram ok

leggr i methal theira bert

⁴¹⁷

.

Разказът ми ще бъде верен на действителността или поне на личния ми спомен за тази действителност, което е едно и също. Събитията се случиха съвсем наскоро, но зная, че към писателския навик спада и навикът да се вмъкват обстоятелствени подробности и да се набляга на патоса. Искам да разкажа за срещата си с Улрика (не научих фамилията й и навярно никога не ще я узная) в град Йорк. Хрониката ще обхване една нощ и една сутрин.

Спокойно бих могъл да кажа, че съм я зърнал за пръв път край „Петте сестри“ на Йорк, онези лишени от всякакъв образ витражи, които дори иконоборците на Кромуел не са посмели да разрушат; ала истината е, че се запознахме в дневната на „Северния хан“, от другата страна на крепостните стени. В помещението имаше малко хора и тя бе с гръб към мен. Някой й предложи питие, но тя отказа.

— Аз съм феминистка — рече. — Не желая да подражавам на мъжете. Тютюнът и алкохолът са ми противни — тази фраза явно бе опит за остроумие и почувствах, че не я произнася за пръв път. По-късно разбрах, че съвсем не е типична за нея, но онова, което изричаме, невинаги ни приляга. После добави, че пристигнала късно в музея, но я пуснали да влезе, щом научили, че е норвежка.

Някой от присъстващите отбеляза:

— Не за пръв път норвежки крак стъпва в Йорк.

— Така е — отвърна тя. — Англия е била наша и сме я изгубили, ако изобщо някой може да притежава нещо или нещо може да бъде изгубено.

Чак тогава я погледнах. Един стих на Уилям Блейк споменава за девойки от нежно сребро и буйно злато, но при Улрика златото се съчетаваше с нежността. Беше висока и изящна, с остри черти и сиви очи. Впечатли ме не толкова лицето й, колкото излъчването на спокойна загадъчност. Усмихваше се с лекота и тази усмивка сякаш я отнасяше някъде далеч. Беше облечена в черно — нещо необичайно за северните страни, където хората се опитват да разведрят сивотата на обкръжението си с особено ярки цветове. Говореше английски ясно и точно, леко натъртвайки р-тата. Не съм особено наблюдателен; открих тези неща малко по малко.