Читать «Смърт и компас» онлайн - страница 269

Изведнъж изпитах чувството (което според психолозите е свързано с различните състояния на умора), че вече съм преживял този миг. Някой бе седнал в другия край на моята пейка. Предпочитах да съм сам, но не исках да стана веднага, за да не изглеждам невежлив. Другият бе започнал да си свирука с уста. Тъкмо тогава се случи първата от множеството тревожни случки, изпълнили онази сутрин. Онова, което подсвиркваше — или се опитваше да подсвирква (никога не съм се отличавал с особено верен слух), бе популярното креолско парче „Ла тапера“ на Елиас Регулес. Мелодията ме върна към един отдавна изчезнал вътрешен двор и към спомена за Алваро Мелиан Лафинур, покойник от дълги години. После дойдоха и думите. Бяха от началното десетстишие. Гласът не бе Алваровият, но се мъчеше да му подражава. Разпознах го с ужас.

Приближих се до човека и рекох:

— Господине, уругваец ли сте или аржентинец?

— Аржентинец, но от четиринайсета година живея в Женева — отвърна той.

Последва дълго мълчание. Накрая запитах:

— На „Маланю“ номер 17, пред руската църква ли?

Отговорът бе утвърдителен.

— В такъв случай — заявих решително — вие се казвате Хорхе Луис Борхес. Аз също съм Хорхе Луис Борхес. Сега е 1969 година и се намираме в град Кеймбридж.

— Не — отвърна той със собствения ми глас, който звучеше малко далечно. След няколко мига настоя: — Аз съм си тук, в Женева, на една пейка на няколко крачки от Рона. Странното е, че си приличаме, но вие сте много по-възрастен от мен, косата ви е побеляла.

Отвърнах му:

— Мога да докажа, че не лъжа. Ще изброя няколко неща, които един непознат не би могъл да знае. У дома има сребърна чаша за мате с подставка от змии, която нашият прадядо е донесъл от Перу. Има и сребърен леген, окачен на дъга от седло. В шкафа в стаята ни има две редици книги: томовете на „Хиляда и една нощ“, в превод на Лейн, с гравюри върху метал и бележки със ситен шрифт между отделните глави, латинския речник на Кичерат, Тацитовата „Германия“ — на латински и в превод на Гордън, един екземпляр на „Дон Кихот“ от издателство Гарние, „Окървавената сцена“ на Ривера Индарте с посвещение от автора, „Сартор Резартус“ на Карлайл, една биография на Амиел и скрита зад останалите, една неподвързана книга за сексуалните обичаи на балканските народи. Не съм забравил и онази привечер на един първи етаж на площад „Дюбур“.

— Дюфур — поправи ме той.

— Добре де, Дюфур. Това достатъчно ли е?

— Не — отвърна. — Тези доказателства всъщност нищо не доказват. Ако ви сънувам, съвсем естествено е да знаете каквото и аз знам. Многословният ви списък е напълно безполезен.

Възражението му бе основателно.

— Ако това утро и нашата среща са само сън — отговорих, — всеки от двама ни трябва да си помисли, че сънуващият е именно той. Може би ще престанем да сънуваме, а може би не. Междувременно наш очевиден дълг е да приемем съня, както сме приели и вселената, и факта, че сме се родили на този свят, че гледаме и дишаме…