Читать «Смърт и компас» онлайн - страница 268

Вече разказах как се озовах в земята на яхусите. Читателят на тези редове сигурно помни как ме наобиколиха, как стрелях веднъж предупредително във въздуха с пушката си и как те взеха изстрела за вълшебна гръмотевица. За да поддържам тая заблуда, винаги гледах да съм без оръжие. Една пролетна утрин, точно преди да се резвидели, внезапно ни нападнаха маймуночовеците. Спуснах се тичешком от върха с пушка в ръка и убих двамина от нападателите. Останалите се разбягаха ужасени. Куршумите, както се знае, са невидими. Тогава за първи път в живота си чух да ме аплодират. Някъде тогава, ако не се лъжа, бях приет от кралицата. Паметта на яхусите е нетрайна и не може да се разчита на нея. Напуснах ги още същия следобед. Премеждията ми из тропическия лес не са от значение. Най-сетне попаднах в селище на чернокожи, които умееха да орат, да сеят и да се молят и с които можех да се разбера на португалски. Един католически мисионер, отец Фернандеш, ме приюти в колибата си и се грижи за мен, докато се съвзех достатъчно, за да продължа изнурителното си пътуване. Отначало ми се гадеше, като го гледах как отваря пред мен уста и поглъща храната си. Аз самият се прикривах с ръка или извръщах очи, но след няколко дни свикнах. С удоволствие си спомням разговорите, които водехме върху различни теологични теми. Не успях да го убедя обаче да се върне към правата Христова вяра.

Сега пиша от Глазгоу. Разказах за пребиваването си сред яхусите, но без да спомена най-главното — ужаса, който изпитвам почти непрестанно и който ме връхлита дори насън. На улицата ми се струва, че все още съм заобиколен от тях. Съзнавам, че яхусите са диво племе, дори може би най-дивото на света, и все пак би било несправедливо да не отбележим някои неща, които ги оправдават. Те имат строга йерархия, оглавена от крал, говорят език, основаващ се на абстрактни понятия, вярват подобно на евреите и гърците в божествената искра на поезията и допускат, че душата продължава да живее и след смъртта на тялото. Утвърждават справедливостта на наказанието и на наградата. Всъщност те са, с две думи, също толкова цивилизовани, колкото и ние самите въпреки многобройните ни грехове. Не съжалявам, че се сражавах в техните редици срещу маймуночовеците. Затова смятам, че сме длъжни да ги спасим. Надявам се, че правителството на Нейно величество няма да си затвори очите и ушите към изложеното в този доклад“.

Пясъчната книга (1975)

Другият

Случката стана през февруари 1969 година в Кеймбридж, на север от Бостън. Не я записах веднага, защото първоначалното ми намерение бе да я забравя, за да не си изгубя ума. Сега е 1972 година и ми се струва, че ако я опиша, другите ще я четат просто като разказ, а с годините навярно и сам ще почна да я възприемам така.

Зная, че докато траеше, бе почти кошмарна, а през безсънните нощи, които я последваха, стана дори по-страшна. Това не означава, че описанието й би могло да развълнува страничен човек.

Трябва да беше някъде към десет сутринта. Седях облегнат на една пейка с лице към река Чарлс. На около петстотин метра вдясно от мен се издигаше висока сграда, чието име никога не узнах. Сивите води влачеха големи късове лед. Реката неизбежно ме накара да мисля за времето; хилядолетния образ на Хераклит. Бях се наспал добре; учебният ми час предния следобед бе успял, струва ми се, да събуди интереса на студентите. Наоколо нямаше жива душа.