Читать «Смърт и компас» онлайн - страница 229

Било към края на март, а горещината не намалявала. Една неделя (в неделя хората обикновено се прибирали рано по къщите си) Едуардо, който се връщал от кръчмата, заварил Кристиан да впряга воловете. Кристиан казал:

— Ела, трябва да закараме няколко кожи на Пардо. Натоварих ги, да използваме хладината на вечерта.

Струва ми се, че складът на Пардо се намирал по на юг; поели по пътя Лае Тропас, сетне по някакво отклонение. В нощта степта се разстилала все по-широка пред тях.

Минавали покрай блато, покрито с острици. Кристиан хвърлил цигарата, която току-що бил запалил, и казал спокойно:

— А сега на работа, братко. Сетне ще ни помогнат лешоядите. Днес я убих. Нека си остане тук с всичките си натруфени премени. Вече няма да ни причинява беди.

Прегърнали се и едва не заплакали. Сега ги свързвало още нещо — жената, пожертвана тъй печално, и необходимостта да я забравят.

Недостойният

Представата за града, която обикновено имаме, винаги се оказва остаряла. Кафенето се е изродило в бар; вестибюлът, през който сме съзирали вътрешните дворове и лозницата, сега е някакъв мрачен коридор с асансьор в дъното му. Така например години наред съм смятал, че книжарница „Буенос Айрес“ винаги ще стои на едно определено място на улица „Талкауано“, но една сутрин установих, че сега на нейното място има антикварен магазин, и ми казаха, че дон Сантяго Фишбайн, собственикът на книжарницата, бил починал. Той бе доста пълен; помня главно дългите ни разговори, не толкова какви бяха чертите му. Беше уверен и спокоен човек, често осъждаше ционизма — който според него щял да превърне евреина в обикновен човек, свързан както всички останали с една-единствена традиция и с една-единствена страна, лишени от многостранността и противоречията, които сега го обогатяват. Помня, че ми бе споменал за подготвян нов, обширен сборник с творби на Барух Спиноза, освободен от евклидовския начин на изложение, който толкова затруднява четенето и придава на фантастичната му теория някаква мнима строгост. Показа ми и не поиска да ми продаде един куриозен екземпляр от Розенротовата „Kabbala denudata“, но все пак в библиотеката ми има няколко тома на Гинзбург и на Уейт, които носят печата на неговата книжарница.

Един следобед, когато се случихме сами, той ми довери един епизод от живота си, който днес вече мога да разкажа. Ще променя някоя и друга подробност — както може да се очаква.

— Ще ви открия нещо — подхвана Фишбайн, — което не съм споделял с никого. Не го знаят нито жена ми Ана, нито най-близките ми приятели. Тази история се случи преди толкова много години, че сега изпитвам чувството, че сякаш въобще не съм я преживял. Може би ще ви послужи за някой разказ, който, разбира се, ще поразкрасите, като прибавите бой с ножове и туй-онуй. Не знам дали съм ви споменавал, че съм от провинция Ентре Риос. Не казвам, че сме били еврейски гаучоси, евреин гаучо никога не е имало. Бяхме си търговци и дребни чифликчии. Роден съм в град Урдинарайн, но си го спомням едва-едва. Когато родителите ми пристигнаха в Буенос Айрес да отворят дюкян, бях съвсем малък. Наблизо беше квартал Малдонадо³⁵¹ и оттам нататък почваха пущинаците.