Читать «Смърт и компас» онлайн - страница 225

Извън текста, който даде названието на тази книга и който съвсем очевидно е породен от последното пътешествие на Лемюъл Гъливер, разказите ми са „реалистични“, ако си послужа с един модерен в наши дни термин. Мисля, че спазват всички условности на жанра (жанр, не по-малко условен от всички останали, от който скоро ще се отегчим, ако вече не сме се отегчили). В тях се срещат в изобилие изискваните от автора обстоятелствени подробности, за които разполагаме с такива великолепни примери в англосаксонската балада „Битката при Малдон“, датираща от десети век, и в по-късните исландски саги. Два от разказите (няма да посоча точно кои) допускат към тях да се приложи един и същ фантастичен ключ. Любопитният читател ще забележи някои близки прилики между отделните истории. Години наред съм бил преследван от малко на брой теми; с положителност съм еднообразен.

Основният сюжет на „Евангелие от Марка“, най-добрия разказ в цялата книга, дължа на един сън на Уго Родригес Морони; боя се да не съм го развалил с промените, които въображението или разумът ми намериха за необходими. Така или иначе, литературата не е нищо друго освен един управляван сън.

Отказах се от изненадващите обрати, характерни за бароковия стил, както и от тези, които ни предоставя неочакваният край. Накратко, предпочетох да подготвя читателите какво да очакват, вместо да ги изненадвам. Дълги години смятах, че ще ми се удаде да пиша добре, ако се осланям на вариации и новости; сега, когато навърших седемдесетте, вярвам, че съм открил собствения си глас. Промените на някои думи няма да развалят, нито ще подобрят онова, което диктувам, освен в случаите, когато биха олекотили някое тежко изречение или биха смекчили патоса. Всеки език е традиция, всяка дума — споделен символ; промените, които новаторът е в състояние да направи, са незначителни — да си припомним великолепните, но често нечетими творби на един Маларме или един Джойс. Твърде вероятно е тези разумни аргументи да са плод на умората; вече напредналата ми възраст ме научи да се примиря да бъда Борхес.

Съвсем безпристрастно не обръщам внимание на Речника на Кралската академия, където всяко издание те кара да съжаляваш за предишното, както меланхолично отбеляза Пол Грусак, както и на тягостните речници на аржентинизмите. Всички тези издания — от отсамната и от другата страна на Атлантика — са склонни да подчертават разликите между нашия и техния испански и така да разкъсват целостта на езика. В тази връзка си спомням как веднъж натякнаха на Роберто Арлт, че не знае лунфардо³⁴⁷, а той отвърна: „Израснах във Виля Луро сред бедни хора и престъпници и действително нямах време да изучавам този говор“. Лунфардо всъщност е литературна шега, измислена от автори на популярни комедии и композитори на танга; жителите на предградията, които уж са го създали, всъщност не знаят нищо за него освен каквото са научили от фонографските записи.