Читать «Смърт и компас» онлайн - страница 223

Авел бавно изрече:

— Така е. Докато трае угризението, трае и вината.

Молитва

Устата ми е произнасяла „Отче наш“ хиляди пъти и на двата езика, които са ми тъй близки — и ще продължи да я произнася, но въпреки това разбирам тази молитва само отчасти. Тази сутрин, в първия ден на юли 1969 година, искам да съчиня една молитва, която да е лично моя, а не наследена. Зная, че подобно начинание изисква откровеност, която надхвърля човешките възможности. На първо място е очевидно, че ми е забранено да моля за каквото и да е. Лудост би било да се моля очите ми да не се изпълват с мрак; познавам хиляди хора, които виждат ясно, а не са особено щастливи, справедливи или мъдри. Ходът на времето е плетеница от причини и следствия, тъй че да моля за някакъв дар, макар и незначителен, би означавало да пожелая една брънка от тази желязна плетеница да се счупи или да е вече счупена. Никой не заслужава такова чудо. Не мога да се моля и за опрощаване на прегрешенията ми; прошката е чуждо действие, а само аз мога да избавя себе си. Прошката пречиства оскърбения, а не неговия оскърбител, който остава почти недокоснат от нея. Свободата на моята свободна воля е може би илюзорна, но все пак мога да давам или поне да сънувам, че давам. Мога да давам смелостта, която не притежавам; мога да давам надеждата, която не чувствам в сърцето си; мога да уча другите на волята да усвояват нещата, които самият аз едва зная или смътно долавям. Искам да ме запомнят повече като приятел, отколкото като поет; нека някой повтори една каденца от Дънбар или Фрост³⁴² или от човека, съзрял в полунощ кървящото дърво, Кръста — и да си помисли, че за пръв път я е чул от моята уста. Останалото няма значение за мен; надявам се забравата да не закъснее. Не познаваме замисъла на вселената, ала знаем, че да разсъждаваш ясно и да действаш справедливо, означава да подпомагаш този замисъл, който не ще ни бъде разкрит.

Искам да умра напълно, искам да умра заедно с този другар — моето тяло.

His end and his beginning³⁴³

Когато предсмъртната му агония свърши, той остана сам — сам, смазан и отхвърлен — и потъна в сън. Щом се събуди, пак го очакваха ежедневните привички и места; каза си, че не бива да мисли прекалено за изминалата нощ, и въодушевен от това решение, се облече полека, без да бърза. В кантората се справи криво-ляво със задълженията си, макар и с онова неловко усещане, което умората ни носи — че повтаряме вече свършена работа. Стори му се, че другите хора отвръщат поглед от него; може би вече знаеха, че е мъртъв. Тази нощ започнаха кошмарите; не успяваше да запази и най-малък спомен от тях, оставаше му само страхът, че пак ще се върнат. С течение на времето този страх надделя над всичко останало; даже заставаше между него и страницата, която трябваше да напише, или книгата, която се опитваше да чете. Буквите пъплеха по страницата като мравки; лицата, познатите лица, се размиваха; вещите и хората постепенно го напускаха. Умът му се вкопчваше в тези променливи форми с налудничаво упорство.

Колкото и да е странно, никога не заподозря истината; тя го осени отведнъж. Разбра, че не може да си спомни формите, звуците и багрите на сънищата си; всъщност нямаше никакви форми, звуци и багри, а и самите сънища не бяха сънища. Те бяха неговата действителност — една действителност отвъд мълчанието и зрението, а следователно и отвъд паметта. Това го порази повече от факта, че още от смъртния си час се бе борил с водовъртеж от безсмислени образи. Дочутите гласове се оказаха ехо, видените лица — маски; пръстите на ръката му бяха сенки — неясни и нереални без съмнение, но в същото време скъпи и познати.