Читать «Рицарят на Шалион» онлайн - страница 31

Ди Кабон сви мълчаливо рамене в съгласие.

— Да. Не знам дали аз някога бих… За щастие, отскубналите се демони са рядко явление. Само дето…

— Само дето какво? — настоя Лис, когато стана ясно, че не следва продължение на тази теологическа лекция, каквато рядко биваше чувана от непосветени уши.

Ди Кабон изкриви устни.

— Архисвещеният беше изключително притеснен. Моят демон бил третият уловен тази година само в Баошия.

— По колко улавяте обикновено? — попита Лис.

— Случвало се е цяла година да не уловим нито един, при това в цял Шалион, и така е от години. Последното голямо прииждане е било по времето на царин Фонса.

Бащата на Иас; дядото на Изел, мъртъв от петдесет години.

Иста се замисли върху казаното от ди Кабон.

— А ако демонът не е достатъчно слаб?

— Да. Хм — каза ди Кабон. Замълча и известно време се взира между ушите на мулето си, които висяха от двете страни на главата му като гребла. — Точно по тази причина моят орден прави всичко възможно да ги отстранява от света, докато са още малки.

Пътят изведнъж се стесни, свивайки към малък каменен мост над зеленикав поток, и ди Кабон смушка мулето си напред, след като кимна учтиво на Иста.

4.

На следващия ден потеглиха рано и яздиха дълго, но пущинаците на Баошия бавно оставаха зад гърба им. Появиха се заоблени хълмове, потоците бяха повече, дърветата също, особено в посока към планините, които едва се виждаха на западния хоризонт. Земята все още си беше костелива по сърце.

Градската стена на Касилхас прегръщаше скална стена над поток, чиито води клокочеха бистри и студени откъм далечните височини. Камъни в сиво и охра, обработени или не, изграждаха както стената, така и сградите, тук-там освежени с мазилка в розово или бледозелено или с боядисани дървени врати и прозоречни капаци, наситено червени, сини или зелени под косата светлина на пролетния следобед. „Човек може да поглъща тази светлина като вино и да се опие от цветове“, помисли си Иста, докато конете им чаткаха с копита по тесните улички.

Градският храм се намираше на малък площад, павиран с различни по форма гранитни плочи, наредени като мозайка. Срещу него, в голяма сграда — навярно стара градска къща на някой местен аристократ, завещал я на ордена — се помещаваше семинарията на Копелето.

Малка врата в подсилената с метални орнаменти тежка двойна порта се отвори под ударите на ди Кабон и портиерът излезе и поклати обезкуражително глава при поздрава на свещения. Ди Кабон се скри вътре за няколко минути. После крилата на портата се отвориха широко и през тях се изсипаха коняри и посветени, които се заеха да помогнат на гостите с конете и багажа. Въведоха коня на Иста вътре. Три етажа с орнаментирани дървени балкони се издигаха над настлан с калдъръм вътрешен двор. Облечен в бяло дякон дотича с блокче за слизане. Друг, с по-висок сан, се поклони и им предложи скромното гостоприемство на дома. Обърна се към нея с името „сера ди Айело“, но Иста не се заблуждаваше — на Иста ди Шалион се покланяше толкова ниско човекът. Ди Кабон може и да не беше толкова дискретен, колкото й се искаше, но пък несъмнено им беше осигурил по-добри стаи, по-услужливи слуги и най-добрата грижа за уморените им животни.