Читать «Рицарят на Шалион» онлайн - страница 29

Свещеният се върна към ритуала и отправи молитва за петорна благословия, обръщайки се към всеки бог за съответните дарове, накрая отправи възхвалата, следван от всички събрали се, както си му беше редът. На Дъщерята се помоли за растеж, знание и любов; на Майката — за деца, здраве и изцеление; на Сина — за верни приятели, успешен лов и богата реколта; на Бащата — за деца, справедливост и лека, навременна смърт.

— На Копелето се молим… — гласът на ди Кабон, снишил се в успокоителния напев на церемонията, се поколеба за пръв път, — когато нуждата ни е най-голяма, да ни дари малките неща — клинеца на конската подкова, спицата на колелото, камъчето на планинския връх, целувката в миг на отчаяние, правилната дума. И разбиране в мрака. — Той примигна, стреснат сякаш.

Брадичката на Иста се вирна рязко нагоре; за миг гръбнакът й сякаш се вдърви. „Не. Не. Няма нищо тук, нищо тук, нищо тук. Нищо, чуваш ли?“ Застави дъха си да забави темпото.

Казаното беше необичайно. Обикновено хората молеха петия бог да не насочва погледа си към тях, понеже Той беше повелителят на всички нещастия, за които няма сезон. Ди Кабон направи бързо свещения знак, докосвайки с пръсти челото, устните, пъпа, слабините и сърцето си, накрая разпери широко ръка върху гърдите си над голямото шкембе, после повтори знака във въздуха да измоли благословия за всички присъстващи. Това беше краят на церемонията и хората се раздвижиха, протягайки схванатите си крайници; някои заговориха тихо, други се пръснаха по ежедневните си задачи. Ди Кабон се приближи към Иста, като потриваше ръце и се усмихваше притеснено.

— Благодаря ви, просветени — каза Иста, — за това добро начало.

Той се поклони облекчено на така изказаното одобрение.

— За мен е удоволствие, милейди.

Засия още повече, когато ханджийските слуги се разтичаха да сервират закуската, която, по всичко личеше, щеше да е обилна и засищаща. Иста, леко засрамена след изключителното му представяне, задето го бе подмамила с фалшиви преструвки за едно несъществуващо поклонение, се поуспокои от мисълта, че ди Кабон очевидно се наслаждава на задачата си.

На запад от Палма теренът беше равен и пуст, само тук-там край речните корита се скупчваха малки групички дървета, разнообразяващи обширните голи хоризонти. Пасбищата, а не нивите даваха прехрана на малкото стари укрепени ферми край пустия път. Момчета и кучета пазеха стада овце и говеда, които дремеха заедно на сянка в далечината. Топлият следобед подканяше към дълги приспивни мълчания, а не към път, но групата им беше потеглила късно и сега се нижеше лениво през мекия, дремлив въздух.