Читать «Рицарят на Шалион» онлайн - страница 279

Иста се обърна към слугинята:

— Ти, момиче — донеси ми нещо подходящо за езда. Бяло по възможност или някакъв друг цвят, само да не е зелено.

Момичето зяпна паникьосано. Гледаше ту Иста, ту лейди ди Хюелтар и не можеше да реши чии заповеди да изпълни. Иста присви очи.

— Защо въобще трябва да ходите в Порифорс? — попита лейди ди Хюелтар. Набръчканото й лице се бе изопнало от объркване, тя бе на крачка от сълзите. — Войската на брат ви ще ни ескортира, можем да тръгнем за Валенда още сега!

Трябваше да е по-внимателна към лейди ди Хюелтар, реши Иста, защото в интерес на истината годините й на служба й бяха заслужили известно снизхождение. Но точно сега искаше да яхне коня и да препусне към Порифорс. Отпусна стегнатите си челюсти и каза спокойно:

— Погребения, скъпа ми лейди ди Хюелтар. Днес ще погребват мъртвите в Порифорс. Мой дълг е да присъствам. Ще ви помоля да ми вземете подходящо за такъв повод облекло, когато ни последвате.

— О, погребения — повтори лейди ди Хюелтар с тон на дълбоко облекчение при мисълта за нещо, което най-после можеше да проумее. — Погребенията, о, разбира се. — Беше придружавала старата провинкара на множество подобни церемонии. Само бе изглеждало, че това е основното им забавление през последните години, сухо си помисли Иста, макар че би й било трудно да назове нещо друго в този смисъл. Все пак лейди ди Хюелтар разбираше от погребения.

„Тези ще са различни“. Нямаше значение. За момента старата дама поне явно се чувстваше добре в познатата си роля. Лицето й грейна моментално.

Дори отстъпи дотам, че отиде лично да намери подходяща за езда рокля, Лис пък излезе да оседлае Демон, а Иста се зае да изпие чая си и да излапа порязаницата хляб. Бледокафеникавият цвят на костюма й дори си отиваше с кестенявия гръб на жребеца, помисли си Иста, докато се наместваше на седлото. Ездата поне щеше да раздвижи схванатото й тяло. Мъчеше я слабо главоболие, но тя знаеше причината му, знаеше и лека за него, който я чакаше в Порифорс. Ферда даде знак на хората си и Лис подкара коня си до неговия. Пришпориха животните напред в свежия утринен въздух.

Щафета от войниците на ди Оби изнасяше отломки през портите на Порифорс. Иста ги погледна одобрително. Строителните работи щяха да отнемат повече време, но с толкова много помощници разчистването поне щеше да приключи бързо.

Дворът при портата вече беше пометен. Повехналите цветя в няколкото оцелели саксии на стената даже повдигаха отново главици и на Иста й стана приятно, че сред цялата бъркотия някой се бе сетил да ги полее. Двете дръвчета, кайсиевото и бадемовото, макар и почти оголени, вече не ронеха листа. Надяваше се да се съвземат.

„Можем да направим и нещо друго освен да се надяваме“, осъзна тя и насочи мислите си към тях: „Живейте. С благословията на Копелето, заповядвам ви“. Дори това да вля някакви специални сили на дръвчетата, не си пролича веднага. Надяваше се, че крайният резултат няма да излиза от рамките на нормалното.