Читать «Рицарят на Шалион» онлайн - страница 232

— Стига да няма други в резерва, които да впрегне като свежи коне — каза Арис.

— Не — бавно каза Иста, — не мисля, че би могла. Всичките трябва да са там, оплетени в мрежата й, иначе биха се пръснали — далеч един от друг, ако не далеч от нея. Ако може да се вярва на Умерю, на майка й са й трябвали три години, за да създаде този екип, да развие на достатъчна висота уменията, специално подбрани и откраднати, на всеки магьосник-роб. Без нова визита до каквато там задна вратичка в ада може да отключи нейният демон, не мисля, че би могла да ги замени. А дори и тогава ще се сдобие само с глутница безформени, безмозъчни, неуки стихийни създания. Знаем също, че част от тях й се изплъзват — процесът няма как да е добре контролиран, когато си има работа със същността на самия хаос. Макар че… демонът на Катилара се бои да не го заловят отново и ако това не е някаква параноя от страна на Умерю спрямо майка й, означава, че повторното залавяне е възможно. Не знам колко бързо може да го осъществи Джоен.

— Когато освободените демони са няколко и се пръскат във всички посоки, би трябвало да е по-трудно, според мен — каза Илвин.

Арис опря лакът на каменната стена и погледна брат си.

— Битка, това си си наумил. Лов на магьосници.

— Аха.

— Няма начин. Със сигурност ще ме ранят и раните ще трябва да понесе Кати.

— Намерението ми бе царината да те прехвърли към мен. Докато трае нападението.

Иста ахна възмутено.

— Осъзнаваш ли какво значи това? Раните на Арис ще ги получиш ти.

— Да, но… — Илвин преглътна. — Но пък така Арис би издържал доста по-дълго, отколкото биха очаквали враговете му. Може лечители или жени от прислугата да бдят до мен и да спират кървенето от раните. Да ни печелят време.

Арис се намръщи.

— И после… какво? Миг преди да издъхнеш, царината ще прекъсне връзката? И всичките ми рани моментално ще се върнат при мен?

Иста се опита да овладее гласа си:

— И да те оставим в капана на разкъсано тяло, което не може нито да умре, нито да бъде изцелено?

— В интерес на истината, тялото ми е загубило голяма част от сетивността си… Може би няма да попадна в капан. Може би — горящите му очи се впиха в Иста и внезапната светлина в тях я прониза до костите, — може би ще се освободя.

— За да попаднеш къде — в една изпразнена от всяко съдържание смърт? Не! — каза Иста.

— Определено не! — каза Илвин. — Идеята ми беше за внезапна атака, която да постигне целта си и после да се върнете в Порифорс. Другите ще имат задачата да те пазят и да ти разчистят пътя до магьосниците. И да ти осигурят обратен път.

— Хм. — Арис погледна надолу към сгъстяващия се мрак. — Колко души имаш предвид?

— Сто биха били най-добре, но нямаме толкова. Петдесет може и да стигнат.

— И петдесет нямаме, Илвин, и двайсет нямаме, такива, които да могат да яздят.

Илвин се изправи и отлепи гръб от парапета. Вълнението се отцеди от лицето му.