Читать «Рицарят на Шалион» онлайн - страница 15

След известно време звукът на решителни крачки и миризмата на коне и кожа обявиха появата на момичето в дневната на Иста още преди намусената й придворна да каже:

— Милейди, ето я пратеничката.

Иста се обърна на пейката до прозореца и вдигна очи, като даде знак на придворната да ги остави сами. Тя излезе с неодобрителна физиономия.

Момичето отвърна на погледа й с любопитство и известна доза смущение. Успя да направи тромав реверанс, който приличаше повече на поклон.

— Царина. Какво ще наредите?

Иста си нямаше и представа.

— Как се казваш, момиче?

— Лис, милейди. — След миг на проточило се мълчание добави: — Съкратено от Аналис.

— Откъде идваш?

— Днес ли? Поех щафетата от станцията в…

— Не… по принцип.

— О. Ъъ. Баща ми имаше малко имение близо до град Тенерет, в провинция Лабра. Отглеждаше коне за ордена на Брата и овце за пазара на вълна. Все още го прави, доколкото знам.

Състоятелен човек — значи не бе избягала от някаква жестока бедност.

— Как стана куриерка?

— Не се бях замисляла за това, докато един ден със сестра ми не отидохме в града да закараме един коне в храма. Видях едно момиче да препуска с поща на ордена на Дъщерята. — Усмихна се на щастливия спомен. — Запалих се веднага.

Може би заради любовта към работата си или от младостта и силата си, но момичето, макар и много любезно, в никакъв случай не си бе глътнало езика в присъствието на царината, с облекчение забеляза Иста.

— Не те ли е страх сама по пътищата?

Тя тръсна глава и плитката й се разлюля.

— Мога да надбягам всяка опасност. Досега поне съм успявала.

Звучеше правдоподобно. Момичето беше по-високо от нея, но въпреки това по-дребно и по-леко от среден на ръст мъж, дори и от стройните жилави младежи, каквито обикновено биваха избирани за куриери. Не тежеше много на коня.

— А не ти ли е… не ти ли е неудобно? Налага се да яздиш в жега, в студ, във всякакво време…

— Дъждът няма да ме стопи. А ездата ме загрява, когато е студено. Ако се наложи, мога да спя увита в плаща си под някое дърво. Или в клоните му, ако мястото изглежда съмнително. Е, наровете в куриерските станции са по-топли и меки, вярно е. — В очите й проблесна усмивка. — Малко.

Иста въздъхна с известно възхищение пред такава неизчерпаема енергия.

— От колко време яздиш за канцлерството?

— Станаха три години. Бях на петнайсет, когато започнах.

Какво беше правила Иста на петнайсет години? Учила се беше как да бъде съпруга на велик лорд, най-вероятно. Когато окото на царин Иас се бе спряло на нея — долу-горе на възрастта, на която бе това момиче сега, — изглеждаше, че обучението й е успяло и е надминало всички надежди на семейството й. Докато мечтата не се беше изродила в дългия кошмар на тежкото проклятие, надвиснало над Иас. Което вече бе развалено, благодарение на боговете и на лорд ди Казарил; вече три години, откакто беше развалено. Давещата му мъгла се беше вдигнала от ума й през онзи ден. Сивотата на живота й, душността в душата й си бяха останали по силата на вкоренил се навик.