Читать «Рицарят на Шалион» онлайн - страница 10

— И тръгнала сама, моля ви се, без ни един мъж от семейството за подкрепа — продължаваше да се възмущава ди Ферей. — Вярно, няма съпруг, но поне някой брат или син, или племенник поне можеше да намери. Съжалявам, че трябваше да изтърпите това, царина.

Не съвсем хармоничен, но изключително сърцат дует долетя иззад тях, приглушен от разстоянието.

— Аз пък не съжалявам — каза Иста. Бавна усмивка се изписа по устните й. „Аз не съжалявам“.

2.

Иста седеше в розовата беседка на майка си и сучеше тънка кърпичка в ръце. Придворната й седеше до нея и боцкаше някаква бродерия с игла, която беше също толкова дребна, но далеч по-остра от ума й. Иста бе крачила из градината, напред-назад, през цялата хладна утрин, докато придружителката й не й се примоли с изтънял глас да престане. Сега жената вдигна поглед от бродерията си и се втренчи в ръцете на Иста, която с раздразнение остави настрани изтерзаното парче лен. Под полата й, на скришно, единият й обут с копринена пантофка крак затактува в нервен… не, в гневен ритъм.

Един градинар се защура из градината — поливаше цветята в големите саксии, наредени при всички врати в чест на Щеркиния сезон, точно както го беше правил години наред под строгия поглед на старата провинкара. Иста се зачуди колко ли време трябва да мине преди тези заучени навици да отмрат — или щяха да останат за вечни времена, сякаш придирчивият дух на старата дама все така наглежда изпълнението на всяка задача? Не, не, душата й наистина е била приета и изведена от света на хората — в замъка нямаше нови призраци, иначе Иста щеше да ги усети. Изгубените призраци, които се навъртаха тук, бяха много стари, уморени и избледняващи, просто студ в стените нощем.

Тя издиша през стиснати устни и раздвижи скритите си под полата нозе. Беше изчакала няколко дни, преди да сюрпризира кастелана с идеята да замине на поклонение този сезон, с надеждата, че дотогава ще е забравил за вдовицата Кариа. Скромно поклонение с малка свита — няколко придружители, малко багаж, без километрична царска кавалкада, каквато той явно смяташе за задължителен минимум, както стана ясно още с първото му изречение. Ди Ферей я беше засипал с десетки възражения от досадно практическо естество и се беше учудил на внезапната й набожност. Беше отхвърлил намека й, че иска да се покае за греховете си, защото според него тя не била извършила такива под любезните му грижи. Което си беше вярно, трябваше да признае Иста, поне по отношение на тежките грехове на плътта, за които си мислеше той — ди Ферей не се оправяше добре с по-засуканите теоретични постановки на теологията. Колкото по-екзалтирани ставаха аргументите на Иста, толкова по-предпазлив и неотстъпчив ставаше ди Ферей, докато накрая тя едва сдържаше желанието си да му се разкрещи в лицето. Колкото по-горещо го умоляваше, толкова по-неубедително му звучаха молбите й. Парадоксално, но факт.

Един паж изтича през градината, като удостои Иста със смешен поклон, нещо като чупка в кръста, без да забавя ход. Скри се в кулата. След няколко минути се появи ди Ферей, следван от същия паж, и прекоси бавно градината. Ключовете на замъка, символ на службата му, подрънкваха на колана му.