Читать «Да повярваш на лисица» онлайн - страница 5

Няколко зрители, успели да влязат в претъпканата съдебна зала, бяха прекарали нощта върху каменните стъпала на Олд Бейли¹. Те бяха дошли да видят с очите си подсъдимия, който толкова време им се бе подигравал по германското радио, въобразявайки си, че е в пълна безопасност. Е, сега го бяха пипнали, и никакви юридически доводи, нито безкрайни цитати от стотиците правни книги, затрупали масата на адвоката, нямаше да го спасят.

Свидетелските показания през първия ден на процеса разкриваха колко лесно се бе хванал в капана.

„— Вечерта на 28 май т. г. Вие сте били заедно с някой си лейтенант Пери в една гора в Германия, близо до датската граница при Фленсбург?

— Да.

— И двамата сте събирали дърва за огън?

— Да, събирахме.

— Докато правехте това, видяхте ли някого?

— Срещнахме един човек, който като чели се разхождаше в гората.

— Кой беше този човек?

— Това беше подсъдимият.

— Какво направи той, каза ли ви нещо?

— Посочи няколко паднали клона и рече: «Ето още дърва».

— На какъв език ви заговори най-напред?

— Първо на френски, а после на английски.

— Познахте ли гласа му?

— Да, познах го.

— Чий глас беше?

— Гласът на говорителя от германското радио!“

Сега, в заключителната си реч, съдията отново спомена гласа на подсъдимия.

Една дебела жена, която седеше сред публиката и беше облечена с прашно палто и безформена шапка, украсена с проскубани пера, се наведе над един мъж с опърпано кафяво сако, притиснат до стената и изсумтя:

— Може ли да не му позная гласа — прошепна тя. — Аз бих познала този глас навсякъде. Колко пъти съм го слушала. Добре де, виках си непрекъснато, говори си, колкото щеш. Все тая. Няма да ме трогнеш с плоските си лъжи. Ама ще запееш друга песен кат’ те пипнем. И ето на — запя друга песен.

Мъжът, на когото говореше, се отдръпна от нея. Беше недъгав, смачкан, рус, с жълтеникав цвят на лицето. Синкавият белег, прорязващ дясната половина на лицето му от окото до брадичката, събуди любопитството у жената.

— Бил си във войната, а приятел? Бога ми, добре са ти подредили лицето.

Мъжът с белега (който наричаше себе си Дейвид Елис) кимна без да отмества поглед от съдията, който сега говореше за британската или американската националност на подсъдимия. Какъв шум бяха вдигнали за това! Никой не би се усъмнил в неговата националност, ако го пипнеха, помисли си той с тревога. Нямаше да има никакво съмнение за него, ако го изправеха на подсъдимата скамейка.

„Веднага разбрах, че това е гласът на подсъдимия.“

Е, той бе помислил за това. Нямаше да го хванат така лесно, както подсъдимия. Знаеше, че ще познаят гласа му, ако го чуят отново и затова бе взел предпазни мерки.

Онзи инспектор бе разпознал гласа на подсъдимия. Капитанът от разузнавателния полк също го бе разпознал и то в мига, в който го бе чул. Какъв глупак, да заговори и двамата офицери. За какво е мислел? Търсил си го е, така е било, сам си го е търсил.

Е, той не се оказа такъв глупак. Разбира се, превръзките помогнаха, но това беше само част от плана му. Когато най-накрая ги свалиха, той не си отвори устата, не пророни нито дума. Държаха се добре с него. Решиха, че е в шок. По-късно, когато дойде време за разпити и трябваше да говори, той бе подготвен. Изумително е до каква степен едно камъче под езика може да промени нечий глас. Неясната му реч, според тях, бе част от симптомите и те нито за миг не се усъмниха в него. Но той не можеше да говори с камъче в устата цял живот. Това го тревожеше. Англичаните имаха дълга памет. Една погрешна стъпка и можеше да бъде на мястото на подсъдимия. Толкова е лесно да забравиш, че хората познават гласа ти. Човек може да заговори без да мисли. Поискаш пакет цигари или вестник, поръчаш си ядене, а в следващия момент виждаш как хората те гледат изумени и съзнаваш, че си забравил да сложиш камъчето в устата си.