Читать «Да повярваш на лисица» онлайн - страница 7

Съдията четеше извадки от изявлението на подсъдимия:

„Възползвам се от възможността да направя предварително изявление относно причината да отида в Германия и да говоря по германското радио. Не съм се ръководил от желание за лични облаги, материални или някакви други, а само от политически убеждения.“

При тези думи Елис трепна. Неочаквано го жегна съвестта му. „Не съм се ръководил от желание за лични облаги…“

Не би могъл да каже това за себе си. Всичко бе правил за лична изгода. Щяха да го докажат много лесно, каквото и да измислеше той. Но можеше ли да очакваш нещо друго в тази страна, в, която не ти дават никакъв шанс. Или трябва да си завършил частно училище, или поне да имаш представителен вид, за да почнеш да печелиш повече от десет лири на седмица. Никой не гледа дали си умен и способен. Без значение е колко усилено работиш във вечерното училище, за да се усъвършенствуваш. Важното е кой е баща ти, какво училище си завършил, как си облечен.

Преди да стане член на Британския съюз на фашистите той печелеше по трийсет и пет шилинга на седмица, като служител в една малка посредническа кантора за недвижими имоти. Беше се опитал да си намери по-добра работа, но ония самодоволни прасета, седнали зад чиновническите си бюра, не го и поглеждаха. Фактът, че баща му излежава двайсетгодишна присъда за убийството на дъщеря си, винаги проваляше шансовете му. Нима беше негова вината, че баща му е помилван убиец? Тъй или иначе, ако не я бе убил старият, той сам щеше да и извие врата. Малка мръсна уличница! Беше я видял със собствените си очи да върви нагоре — надолу по „Пикадили“ с фенерче в ръка и съблазнително да се усмихва на всеки срещнат мъж, който я погледне. А се преструваше, че си е намерила прилична работа в дамската тоалетна на някакъв нощен бар! Нищо чудно, че пилееше толкова пари. Върна се право вкъщи и каза на стария, който бе тръгнал да я търси. И сега виждаше лицето му — бяло като платно, а в очите му имаше нещо хищническо. Старият я проследил до един луксозен апартамент на улица „Олд Бърлингтън“ и след като изхвърлил но стълбите говедото, дето било с нея, и счупил гръбнака в една маса. Така и се падаше на мръсницата. Съдията го съжали, съдебните заседатели — също, и министърът на вътрешните работи го помилва. Но историята не свърши дотук. „На тоя баща му е убиец — убил дъщеря си, да знаеш! Нищо чудно, той самият да утрепе някого!“ Така говореха, докато не сложи черната риза. Тогава млъкнаха. Страхуваха се от него. Знаеха, че само да свирне и Скрегър щеше да се погрижи за тях.

Сега, седнал в задушната съдебна зала, той се чудеше на тоя Скрегър. Мисълта му се стрелкаше и блъскаше из миналото като птичка в кафез. Добрият стар Скрегър! От никого не се страхуваше. Може би беше малко смахнат, но беше готов на всичко за човек, когото харесваше. „А той ме харесваше — помисли си Елис. Май веднага му допаднах. Навярно, защото беше толкова огромен и глупав, а аз — толкова хилав и умен.“