Читать «Да повярваш на лисица» онлайн - страница 37

Тя нямаше какво да каже.

— Съжалявам, че така те изплаших — продължи младият човек.

Той вдигна стика си за голф, погледна лъскавата стоманена глава, бавно го завъртя между пръстите си.

— Ти също ме стресна.

Той бързо я погледна.

— Не си спомням да съм те виждал тук преди. Нов член ли си?

Тя мислеше единствено за Елис. Беше се хванала в капан, но Елис не трябваше да страда заради, нейната глупост. Какво щеше да стане с него, когато нея я отведат. „По-скоро ще умра, отколкото да се оставя да ме хванат“, бе казал той и тя знаеше, че говореше сериозно. Но тя не можеше да се остави да я отведат при мисълта, че той беше на открито в гората, болен, почти изгубил съзнание, сам.

В клуба нямаше никой друг освен този човек. Ако можеше с хитрост да го убеди да я пусне, всичко щеше да е наред, поне засега, но как да постъпи? Той изглеждаше безобиден, озадачен, може би любопитен, но безобиден. Безсмислено беше да се опитва да бяга. Той сигурно можеше да бяга много по-бързо и освен това беше як. През главата й мина дори отчаяната мисъл да го удари по главата, но знаеше, че е глупаво да опитва подобно нещо с такъв човек.

— Не — каза тя, — не съм член.

— Така си и мислех — каза младият човек. — Май че си взела панталоните на Уитуърд. От всичките членове на този мрачен клуб, Уитуърд ще вдигне най-голяма врява. Разбира се, ти няма откъде да знаеш това, но наистина не трябва да ги взимаш. После ще ни надуе главите. Няма ли да е по-добре да ги върнеш?

— Трябват ми — погледът й стана навъсен и упорит.

— Също и на бедния Уитуърд — отвърна младият човек с усмивка. — Без панталоните си той ще загуби всякакъв морал.

Той я огледа замислено.

— Май че си с полата на Криси Тейлър. Мило момиченце, нямаш ли малко такт? Криси ще побеснее. Тя е от типа хора, които сипят големи заплахи.

Той остави стика и се изправи.

— Става доста интересно. Сигурно няма и да се представиш?

Грейс отстъпи крачка назад, но не продума.

— Не бих искал да се страхуваш от мен, — продължи младият мъж. — Няма за какво да се страхуваш. Няма да ти навредя. Предполагам, че си изпаднала в беда. Но знаеш ли, много е глупаво да задигаш чужди дрехи. На хората няма да им е приятно, а освен това и полицията… — Той се усмихна окуражително. — Самият аз не обичам полицаите, но ще ги извикат, ако направиш някоя глупост.

Той се беше изправил и изглеждаше много висок (Грейс реши, че е над един осемдесет и пет), но не пристъпваше към нея, за да не я изплаши. Погледна кожения жакет, панталоните, пуловера и обувките, които Грейс държеше в ръка.

— Има ли някой с теб — попита той уж между другото, но зелените му очи сега бяха напрегнати.

Наведе се, за да вземе отново стика. Тя замълча.

Настъпи дълга пауза, през която той явно мислеше как да постъпи. Грейс го наблюдаваше, готова да побегне, ако се приближи до нея, сърцето й биеше силно, ужас сковаваше мисълта й.

— Явно има, — каза той накрая, отговаряйки си сам. — Къде е той?