Читать «Да повярваш на лисица» онлайн - страница 29

Но тя не го гледаше, така че не разбра, че й говори нещо. Във внезапен пристъп на ярост той се опита да я ритне, но не можа да я стигне.

— Няма да се бавя — каза тя и се изкатери навън.

— Върни се — извика той, ужасен от безцеремонния начин, по който тя го бе напуснала.

Той се опита да се надигне, но тя бързо се отдалечи, погълната изцяло от предстоящите задачи, за да се безпокои за него.

За миг се разбесня, изля поток от ругатни след нея и към крака, но после осъзна колко безсмислено беше да се ядосва. Изцяло зависеше от нея. Тя осъзнаваше опасността, която ги застрашавате и изглеждаше уверена. Трябваше да я остави да се оправя сама.

Лежеше, загледан нагоре в белите облаци, който се влачеха мудно. Преди беше свикнал да се грижи сам за себе си и сега му изглеждаше странно, че оставя това на някой друг. Но му беше и приятно, тъй като се чувствуваше натежал и муден, останал без сили, а притъпената болка в крака му не утихва-ше. Ако тя объркаше нещо, помисли си той в просъница, той щеше да поеме нещата в свои ръце, но първо искаше да я остави да види какво ще направи сама. Задряма. Болката бе разстроила ума му, бе обездвижила тялото му. Целият бе пламнал, усещаше езика си надебелял. Явно вдигаше температура. Това можеше да се очаква. Дрехите му все още бяха влажни и въпреки мушамата и чадърите, пясъкът в трапа беше подгизнал.

Часовникът отмерваше изтичането на минутите, но Елис не съзнаваше това. Странна бе тази негова увереност, че момичето ще го спаси или може би това се дължеше на помрачения му от болестта разум? Сега не му беше времето да се замисля за това. Искаше му се единствено да лежи спокойно, унесен в дрямка, да си представя, че е на сигурно място и да не мисли за усилията, които скоро трябваше да положи, за да се измъкне от трапа.

Горещото слънце, шумоленето на лекия вятър в храсталака, го приспиваха. Той спа неспокойно, стряскаше се, заспиваше отново. Изведнъж се ококори обезпокоен, осъзнавайки, че вече дълго време е сам. Погледна загрижено часовника си. Беше шест и пет. „Къде се губеше тя, почуди се той. Дали не се беше уплашила и не го бе изоставила? Дали някой не я беше хванал в клуба?“ Той направи неимоверно усилие и се изправи, подпирайки се на здравия си крак, а в бинтования болката пулсираше в израз на протест. Като стисна здраво зъби, той се долепи до стената на трапа и плъзна поглед по равното игрище.

В далечината виждаше клуба и както се бе подпрял там, измъчен от болка и безпокойство, видя приближаващото се по пътеката момиче и си пое въздух с облекчение.

Е, той вече се беше изправил.

Щеше да издържи, докато тя дойде. Чувстваше, че ако веднъж легне, никога няма да се изправи отново. Кракът го болеше, притъпена, но упорита болка пронизваше тялото му. Усещаше пулсирането на кръвта във вените си, чувствуваше се отмалял. Но той нямаше да се предаде. Простря ръце върху земята пред трапа, сграбчи мократа ниска трева и зачака навъсено.

Когато видя подаващите се над трапа глава и рамене, тя се затича, залитайки. Носеше куфар, а той видя само увитото около китката му въже и му се стори, че тя тегли нещо след себе си.