Читать «Да повярваш на лисица» онлайн - страница 117

Той все още я държеше, когато тя се съвзе. Лежеше на земята, главата й бе облегната на коленете му, а той държеше ръцете й.

Тя го погледна, видя познатото мило, весело изражение в очите и въздъхна с облекчение.

— Мислех, че си мъртъв — каза тя и се разплака. — О, Ричард, така се изплаших.

— Разбира се, че ще се изплашиш, скъпа — каза той, като галеше ръцете й. — Не трябваше да идваш в гората. Защо дойде?

— Имах нужда от теб. Елис говореше такива отвратителни неща… — Изведнъж тя рязко се надигна и сграбчи рамото му. — Този мъж! Той е мъртъв! Мислех си, че си ти!

Крейн я привлече към себе си.

— Не се плаши — каза той. — Не исках да знаеш.

Тя си спомни думите на Елис: „Крейн го забелязал, когато пълзял по тревата. Разбрал, че отива да извика помощ, за да ни арестува и го убил.“

— Това полицаят ли е? — попита тя, като го гледаше ужасена.

Крейн кимна.

— Убил си го? — каза Грейс, като го сграбчи за ръкава и го разтърси. — Убил си го?

Сега погледът му беше напрегнат.

— Елис ли каза това?

— Да. — Ръката й несъзнателно продължаваше да разтърсва ръкава му.

— Беше нещастен случай — каза Крейн. — Просто исках да те спася. Всъщност не го убих аз. Той гледаше в стаята на Елис. Ти също беше там. Видях, че ви разпозна и двамата. Допълзях до него и го ударих по главата. Но когато той падна — държеше нож в ръката си (може би искаше да отвори прозореца с него) — се намуши на него.

— Ти го удари? — ахна Грейс.

— Мислех, че ще имаме време да избягаме — каза Крейн. — Никога няма да си простя. Но го направих заради теб, скъпа. Не можех да понеса мисълта, че могат да ни разделят. Не го ударих силно…, но той падна върху ножа.

Тя веднага му повярва, обви ръцете си около него и го придърпа към себе си.

— Ти си толкова добър към мен — изхлипа тя. — Не знам как мога да ти се отплатя. Има ли нещо, което не би направил за мен?

Той се ухили зловещо в мрака, прокара пръсти през косата й, после вдигна лицето й за да може тя да види какво ще й каже.

— Ще го заровя. Тъкмо копаех гроб, когато чух писъците ти. Никога няма да го открият в тази гора. Единственото, което трябва да направим, е да удържим на позицията си. Утре ще се отърва от Елис, а после двамата с теб може да се махнем от страната — да отидем в Швейцария или Америка.

— Но, те ще го открият — каза тя, ужасена. — Винаги става така.

Той леко я отблъсна от себе си.

— Не се плаши. Довери ми се — каза той. — А сега чакай тук, докато го заровя. Няма да се бавя.

— Аз трябва да ти помогна — отвърна тя. Побиха я тръпки. — Аз съм виновна, не мога да те оставя да го направиш сам.

Той махна леко с досада, но тя не забеляза.

— Моля те, остани тук — каза той, с лека нотка на раздразнение. — Мога и сам и не искам ти да си наблизо.

Той тръгна, а тя остана с фенера и чака много дълго. Седеше на тревата, държеше в ръце главата си и не можеше да повярва, че се бе случило това ужасно нещо. Той бе убил човек! Бе го направил, за да я спаси. Тя беше виновна и сега той бе в опасност.