Читать «Да повярваш на лисица» онлайн - страница 116

Моментално страхът я напусна. Ричард беше там. Добре бе постъпила, че дойде. Каква глупачка беше — да се страхува. Тя забърза напред и с всяка стъпка се приближаваше до светлината.

След като мина завоя, тя видя на стотина метра пред себе си, по средата на пътеката, един фенер, но никой не се виждаше наоколо — никакъв Ричард.

Отиде до фенера, вдигна го и се огледа — държеше го над главата си и се опитваше да види по-надалеч отколкото достигаха ярките му лъчи.

Усети някаква опасност — но вече не се страхуваше за себе си, а за Ричард. Сигурно нещо му се е случило, помисли си тя обезумяла. Може би се бе подхлъзнал и наранил и едва бе успял да допълзи до храсталака, преди да изгуби съзнание.

На светлината на фенера тя виждаше колко диво и самотно е това място. Гъсти храсти ограждаха пътеката, огромни чворести столетни дървета бяха надвиснали заплашително над нея, клоните им достигаха на сантиметри от главата й. Тревата беше висока и заплетена, бурени, коприва и бръшлян задушаваха храсталака.

Тъкмо се канеше да извика, когато видя нещо, което спря дъха й. От един храст се подаваше мъжки ботуш.

— Ричард! — изпищя тя и се втурна напред. — Ричард! Наранен ли си? — и тя коленичи и надникна под храста. Видя крачол и една ръка, протегна се и хвана ръката. Но в момента, в който допря до нея пръстите си, разбра, че се докосва до мъртва плът и бързо я отдръпна, тялото й рязко отскочи назад, сърцето й спря за миг.

В първия момент не можа да осъзнае ясно какво бе открила. Тя стоеше коленичила край ръката, вцепенена от ужас. Изведнъж й стана ясно, че Ричард е мъртъв, изпищя неистово, скочи на крака и се впусна обезумяла по пътеката, навътре в мрака.

Виковете й отекнаха в гората — объркаха птиците, стреснаха лисиците в дупките им, но тя дори не осъзнаваше, че пищи.

По средата на пътя се усети, че се бе втурнала сляпо в мрака, спря и погледна назад към отдалечената светлина на фенера. Трябва да го вземе и да потърси помощ. Ричард беше мъртъв! Сега нищо нямаше значение. Не можеше да го оста-ви там. Трябва да каже на някого. Трябва да намери някой, който да го занесе до къщата. Сафки! Разбира се! Сафки трябва да й помогне.

Като ридаеше като обезумяла, тя се върна по стъпките си, понечи да вдигне фенера и замря. Остана полуприведена над него, със свито сърце, скована от страх.

Точно пред нея нещо мръдна — една неясна сянка сякаш израстна от земята и се извиси над нея. Странни, котешки очи, проблеснаха на светлината.

Тя не смееше да помръдне или да издаде някакъв звук. Остана вкаменена — подобно фигура, издялана от камък.

Крейн излезе от храстите, хвана я за раменете, придърпа я към себе си и се загледа в безжизнените й очи.

— Боя се, че те изплаших — каза той нежно и се усмихна. — Толкова съжалявам, скъпа.

Тя сграбчи с две ръце палтото му, усети как вътре в нея нещо се надига и студена вълна от пот обля тялото й. Коленете й се подкосиха и ако той не я държеше здраво, тя щеше да се свлече. Изгуби съзнание и безчувствена пропадна в някаква тъмна пропаст.