Читать «Да повярваш на лисица» онлайн - страница 114

Тя излезе да срещне Крейн не защото повярва на думите на Елис, а просто не желаеше да остава повече сама с него в къщата. Искаше да открие Крейн, да чуе успокоителните му думи, да му каже какво й бе казал Елис, да го помоли да се отърват от него, преди да е помрачил щастието им.

„Колко е зъл! — мислеше си тя с яд. — Как може да измисля подобни истории?“ Дълбоко в себе си, въпреки че не искаше открито да си го признае, тя бе най-вече изумена от думите на Елис, че Ричард щял да се жени за дъщерята на някакъв важен човек. Беше уверена, че това е една жестока лъжа, измислена, за да я нарани, но лъжа или не, тя се почувства нещастна. Ричард трябваше да се ожени за достойна за него жена — не крадла, престъпничка. Искаше да му каже, да го помоли да помисли още веднъж и, разбира се, се надяваше, че той ще й каже, че не желае никоя друга, освен нея.

Когато стигна до дървената порта, която водеше към шубрака, тя се спря. Там беше тъмно и тя съжали, че не беше взела електрическото фенерче. Следобеда бяха минали по този път с Крейн. През деня това бе едно прекрасно местенце — високи дървета ограждаха тесните пътеки, цветни храсти украсяваха голямото естествено езеро в средата на шубрака. Отвъд езерото имаше малка долчинка, която, по думите на Крейн, през пролетта е осеяна с диви зюмбюли и нарциси. Долчинката продължаваше в тясна, криволичеща пътека, която се губеше в гъста гора. Когато стигнаха до тази пътека, той се бе обърнал и бе казал, че са стигнали достатъчно далеч.

Тя се чудеше къде ли е той, надяваше се, че ще го открие по някаква светлина. Тъй като беше глуха, въобще не й дойде на ум да го вика.

Мина през портата и потъна в мрака. Краката й следваха добре утъпкания път и винаги, когато се отклонеше от него, тя се препъваше в дебелия килим от трева, спираше, връщаше се на пътя и продължаваше.

Вървя така известно време, сред пълен мрак, и колкото повече се отдалечаваше, толкова повече започваше да се тревожи (Да не би да е изгубила пътя? Да не би да се въртеше в кръг?) Тя спря, наоколо цареше мрак и тишина. Погледна нагоре. Високо над дърветата видя бледата светлина на луната, която проникваше през гъстия листак. Погледна назад-видя само мрак, погледна напред, на дясно, на ляво — отново непроницаем мрак.

Изведнъж усети, че се задушава и изпада в паника, но успя да се съвземе и продължи. Ричард беше някъде напред мислеше си тя упорито. Скоро няма да бъда сама. После двамата лесно ще открием пътя за връщане.