Читать «Стрелците в Мексико» онлайн - страница 24

„Слава Боже!“ — пошепнах трескаво — вече мога свободно да въздъхна.

Но внезапно и неволно отстъпих. Извиках от ужас. Бях дотолкова слисан, че изтървах дори сабята си. Наистина имаше от какво да се смая.

На три крачки от мен стоеше грамаден скелет с протегнати ръце, сякаш имаше намерение да ме сграбчи. Виждах ясно голия череп, тъмните вдлъбнатини на очите, редовете изпъкнали ребра, дългите нозе. Да, това бе самата смърт! Призракът на смъртта!

Докато се мъчех да привикна с ужасното видение, дочух шум от борба наблизо, в храстите край мен.

— Емил, Емил! — викаше жена на испански — Ти няма да го убиеш? Нали? Нали няма да го убиеш?

— Пусни ме Марийо! Пусни ме казвам ти! — отговори на испански някакъв мъж с груб глас.

— О не не! — продължи жената виковете си — За Бога не го убивай! Не го у…

— Пусни ме проклето женище! Няма ли да ме пуснеш най-после?

Борбата се усилваше. Чу се полузадавен вик. После от гъсталака приближи до мен човешка фигура и като ме изгледа при слабата светлина на почти закритата зад хоризонта луна извика:

— А господин капитан, вие ли сте? Е, сега ще си видим сметките! Удар за удар!

След тази закана, произнесена на френски, усетих остра болка в слепите си очи. Паднах в несвяст.

Когато се свестих видях най-напред дългата брада на Линкълн после и него самия малкия Джек и няколко войници от моята рота. Намирах се в собствената си палатка в походния креват.

— Какво има? Какво е станало с мен? Кой ме е довлякъл дотук? — запитах учуден.

Опипах превързаната си глава.

— Моля, лежете спокойно, капитане! — Боб Линкълн положи ръката ми върху одеялото.

— Слава тебе Господи! Той е спасен! — извика Чен, войник от Ирландия.

— От какво спасен? Какво е станало с мен? — продължих да питам.

— Бяхте почти убит от оня жълтоликия, французина! Дявол да ги вземе всички тия проклетници! — каза Чен.

— Почти убит?… От французин?… Какво значи всичко това? Кажи, Боб!… Ах, да… Спомням си… някой ме удари… И смъртта… самата смърт стоеше пред мен!

Повдигнах се, за да се хвърля към някого. Струваше ми се, че съм още там, при скелета.

— За каква смърт, приказвате, капитане? Какви глупости са ви влезли в главата, позволете да ви попитам — каза Боб.

Разбрах, че той се опитва да ме задържи в леглото.

— О, капитанът говори за скелета… — забеляза Чен.

— За какъв скелет? — попитах.

— За оня, който наши приятели намериха в джунглата и го окачиха на едно дърво. Намерихме ви наблизо до тоя кльощав хубавец. Ах, мръсни френци! Само да ми паднат! Ще им покажа кой е Чен!

— Значи такава била работата! — въздъхнах. — Не е чудно, дето ми се стори, че виждам самата госпожа смърт! Но, защо намесвате тук французите?

— Изгубиха се — каза Чен.

— Изгубиха се?

— Тъй вярно, капитане.

— Съвършено вярно — потвърди Линкълн.

— Какво значи това — изгубиха се?

— Значи, — дезертираха, капитане.

— Дезертираха? А вие откъде знаете това?

— Вече ги няма. Просто изчезнаха.

— От острова? От лагера?

— Да. Търсиха ги навсякъде, ровиха къде ли не, провериха всички храсталаци. Напразно.

— Почакайте, все още не мога да разбера за какви французи говорите.