Читать «Стрелците в Мексико» онлайн - страница 18

Попитах:

— Какво ще правим сега?

— Все ще измислим нещо — каза Вили Коб.

— Да продадем конете и да се върнем — предложих плахо.

— По никакъв начин! — енергично протестира Коб.

— Тогава как ще се оправим? Какво ще правим без пари във Вашингтон? Слушай, по-добре е да се върнем.

— Я кажи какво имаш в чантата си — каза приятелят ми, без да обръща внимание на думите ми.

— Риза, два револвера, пакет тютюн и ловджийски нож.

— Да продадем първо ножа, да му вземем парите и да платим за гостилницата. Това е главното, инак не можем да се отървем от тоя проклет вертеп.

— Добре. Но после? Ще продължим ли към Вашингтон?

— На всяка цена! С какви очи да се върнем у дома? И кокошките ще ни се смеят.

— Но как ще я караме без пари? Никак не ми е ясно, Вили!

— Дребна работа — каза той с такава самоувереност, като че ли навсякъде по пътя можеше да получи какъвто си поиска кредит. — Виждаш ли, имам наблизо един познайник. Ще пренощуваме безплатно. В неговата къща ще ни нахранят и напоят чудесно. После ще разчитаме на гостоприемството на плантаторите. Уверен съм, че ще преминем с големи удобства през Южна Каролина…

Майорът отново намигна към младия каролинец. И продължи:

— Виж, за щата Северна Каролина не гарантирам. Там щеше да ни бъде много по-трудно да се промъкнем. Така ми каза приятелят, когото слуша внимателно. Имаме добри револвери, каза. Ще се измъкнем здрави и читави. Хайде да вървим да продадем ножа, пък после да видим какво да направим.

Бях смаян от находчивостта и енергията на моя спътник и се съгласих безусловно. Той продаде ножа ми за шест долара на един от онези, които ни бяха изиграли. Като се разплатихме с гостилницата безцеремонно, ни останаха няколко шилинга и тръгнахме по-нататък за Вашингтон. Вечерта се озовахме на гости у познайника на Коб. Действително ни посрещнаха много радушно и се почувствувахме като у дома си. Коб искаше да помоли любезния домакин да ни заеме пари, но го досрамя да признае как се бяхме оказали истински голтаци. Пуснаха ни да тръгнем сутринта едва след като закусихме здраво. Конете ни също бяха нахранени отлично и славно почистени. Всичко дотук все пак беше добре, но парите ни вместо да се увеличат, спаднаха до един шилинг. Дадохме го на негъра, който ни прислужваше. От тази минута се видяхме оставени изцяло на съдбата, на слепия случай. На другата нощ прекарахме у един плантатор. Не знам какво му бе казал Коб на прощаване, но дочух как плантаторът му отвърна доста грубо: „В тази страна няма обичай сериозен мъж да пътува без пари.“ Последваха несвързани възклицания и нещо като глухи проклятия, които неприятно подразниха слуха ми.

— Тоя човек очевидно не спада към гостоприемните — забелязах след няколко минути.

— Така е — каза Коб, — ако той бе узнал по някакъв начин, че сме без пари, никога нямаше да ни пусне в къщата си. Чудя се защо се получи така, нали каролинците се смятат за възпитани и любезни хора, та дори и за добри. Сигурно сме попаднали на изключение.

Това действително бе изключение в Каролина, тъй като ни бяха допуснали сравнително лесно. Сетне ни бяха обсипали с такива псувни, че аз от срам, дето се казва, щях да се проваля в земята. Както и да е, отидохме след това в една селска гостилница. Струпаните пиячи в нея просто заграбиха чантите ни и ни ги върнаха едва когато Вили Коб им каза, че в тях няма друго, освен чифт револвери, които имат неприятния навик да гърмят съвършено точно в чужди лица.