Читать «Калиакра» онлайн - страница 9

— Хайде аз да довърша туй, що ти начена. Бива ли?

И без да дочака съгласието му, оправи чалмата и изрече тържествено:

— Да се знае. Съдя в името на падишаха, пресветлия наш господар султан Мурад хан бин Мехмед хан бин Баязид хан бин Мурад хан бин Орхан бин Осман — да им бъде лека пръстта и бог да стори рая техен дом, а на нашия господар да дари хиляди години благодат на земята…

Всички, турци и българи, скръстиха ръце на гърдите и се поклониха верноподанически. А Кадъ Мустафа си рече наум: „Умее да се докарва, лисицата му проклета!“

— Задето посегна на правоверен — извиси рязко глас Али бей, — осъждам гяурина Иван да получи и той като Хасаноглу петдесет тояги.

И се наведе към каймакамина:

— Да се поучи и на друго — да не свидетелствува срещу правоверен. И той, па и другите.

Кадъ Мустафа понечи да отвърне:

— Ама как тъй…

Али бей го прекъсна със знак:

— За днес стига! А сега, Кадъ, разведи ме из касабата, покажи ми калето, аскера. Падишахът иска да знае всичко.

Замълчал, Кадъ Мустафа се поклони и тръгна зад него. Запътиха се към Стражевата кула, Чауш калеси, следвани от чета яничари с измъкнати ятагани, начело с онбашията им.

Народът, мъже и жени, занаятчии и търговци, българи, евреи, турци, арменци, гърци и татари, отстъпваха смутени от пътя им. Отдръпваха се до къщните зидове и оттам ги стрелкаха с недоволни очи. Никога преди не бяха виждали каймакамина си да ходи със стража, забравили бяха тия обичаи.

Евнух бей ги оглеждаше изпод вежди.

— Много ти е оперена раята, кадъ! — изръмжа той и без да дочака възражението му, додаде. — Ще я укротя, да знаеш!

Достигнаха Стражевата кула. Колко е градището? Докато тръгнеш и си опрял в дуварите му.

Беят посочи параклиса на свети Никола.

— А туй?

— Текето на Саръ Салтък, беим.

— Да видим, кадъ!

Един сух, изпит като икона дервиш им отвори грубо скованата протка.

Когато пак излязоха на светло, Евнух бей рече:

— А каменният кръст? Що дири кръст в текето на ислямски светец?

Кадъ Мустафа отвърна:

— От християните е, беим. Нали и те го тачат? Наричат си го по тяхному свети Никола. А той си е все нашият Саръ Салтък.

Али бей свъси вежди. Не каза нищо. Загледа се в издялания над протката полумесец с кръст в него вместо звезда. Само си добави наум: „Значи и тук. Кръст и полумесец барабар. Все същото каращисване на гяурската вяра с исляма. Все същият бекташизъм, все тая проклета ерес, все тия останки от заблудите на Бедредин Симави, размирникът, най-опасният султански душманин!“

По външната каменна стълба се изкачиха на кулата. Спряха на връхната площадка. Утринният вятър ги брулна с цялата си сила, та Али бей се загърна плътно в наметката си.

Дълбоко под нозете им искреше морето, ширнало се като тепсия от кръгозор до кръгозор. Сякаш бяха се изкачили в коша върху мачтата на огромна гемия. Отвред море — отпред, встрани. Само назад, към север, опасаният със зъбестите си стени град бе полазил със сблъсканите си къщи по тесния провлак — изтънял, изтънял, та сякаш ще се скъса от напора на талазите, що подядат темелите му. И тъй Килгра бурун не приличаше на къс суша сред морето, а на заседнал до брега огромен каменен кораб. Слънцето се бе поиздигнало над кръгозора. Искрящото му отражение се бе отделило от морето, доближило брега. И блестеше като сребърен остров сред ярката водна синева, над която прелитаха със сънливи помахвания окъснели гларуси. В пристана, на завет от източния вятър, също дремеха привързаните към проядените от червеи пънове търговски галеати и бойни кораби. Подранила за някъде, навлизаше в открито море каторга с широко размахани гребла, отгоре, отвисоко, наподобила забързана скрипя.