Читать «Калиакра» онлайн - страница 11

— Тия тук не са такива, беим! Знам си раята. Искат в мир да живеят, да работят и да отглеждат челядта си.

— Няма мирна рая. За да кротува, да не се буни, трябва с чиличена ръка да я стискаш за гърлото. Само уплашената рая е мирна. Ей туй ще сторим ние с теб, кадъ.

Кадъ Мустафа поклати глава.

— Излишна кръв, и тя пак излишна кръв зове, Али бей.

Евнухът събра бръчките край очите си.

— Без кръв държава не се оправя, кадъ. Кръвта е като хоросана, дето споява камъните на дувара. При това камъните да са изгладени, търкаляни, блъскани.

— Такава спойка лесно се измива, беим. От първата буря. Друго трябва, друго. Балваните може да не са изгладени, да са и ръбати, ала да си уйдисват, та да се държат един за друг и без хоросан. Както са градени старите градища. Ние си нямаме древна държава, беим, като византийците и френките. Нов султанлък изграждаме. А в него има всякакви камъни и тухли: и християни, и мохамедани. Не да се мразят, не да се дебнат и колят, а в едно да се слеят — и победители, и покорени; в едно, което никой няма да събори и никой няма да му размие хоросана.

Али бей замълча. Види се, премисляше това, що беше чул.

Огненото отражение на слънцето вече се бе разкъсало на стотици искрещи островчета, превърнало се бе на някакъв сребърен архипелаг, сред който морските течения пълзяха като реки от разтопен ахат.

— Ех, кадъ! — въздъхна беят. — Много трябва да си хортуваме с тебе. Едно мислиш ти, друго аз. Чуй аз какво мисля! Тъй е наредил пророкът — да има господари, да има и рая. Да не се сливат. Раята да бъде темелят, да удържа дувара на калето. А правоверните да дават аскера, та да има кой да мре за исляма.

И изведнъж се обърна към него:

— Помниш ли, кадъ? Помниш ли колко ядове ни е създавала твоята мирна рая, откак Фируз бей срина омразния Търновград?

— Помня, беим.

— И когато Сигизмунд, проклетникът, стигна до Никоболи, отдето едва се отърва с лодка по Кара Дениз; и когато ония хаирсъзи Фружин и Константин навлязоха от Сръбско; и размирията в Проват и Матара, кои едва потуши Муса шехзаде, та заради туй го нарекоха Муса Кеседжи; и селската буна на Бедредин Симави; и бунтът в Константиновия Велбъдж, след който Турхан бей срина хисаря му…

— Помня, беим. Не са само тия. И други има. Балканът е натъпкан с хайдути. Но питаш ли се, Али бей, защо се буни раята?

— Защо, кадъ? Ти ми отговори!

— Против неправдата, беим. Има ли неправда — има буна. Кога я редиш по закон и съвест, раята мирува.

Отгоре, от Стражевата кула, се виждаше като на длан целият град: и високите бойници, и зъбестите стени, и сблъсканите между тях къщя, и тесните улички, които почти не се виждаха от нависналите стрехи, и сараите на българските велможи и турските първенци, и минаретата на джамиите, източени като бели копия към небето.

Отнейде се зачу тракане като воденично кречетало, усили се, наближи. Беят погледна от високото. И видя някакво уродливо същество, облечено с мръсна дреха, избеляло някога червено расо, с качулка за главата и две дупки за очите. То вървеше с мъчително куцане и дрънкаше с дървената си хлопка.