Читать «Калиакра» онлайн - страница 141

Бранко превъзмогна страха си:

— Който и да си, човек или дух, кажи ми! Къде е Калиакра?

— Калиакра изгоря! — отвърна Прокажения. — Не видиш ли? Пепелище!

— Питам за Калина! — поправи се Бранко. — Къде е Калина?

Прокажения поклати глава. От дупките на качулката му погледнаха две възторжени очи.

— Няма я вече Калина! Умря. За пример. Да помнят. Да пеят песни. С нея още четиридесет девойки скочиха. Ей оттука. Вкупом. И изедника увлякоха със себе си. Затриха и Евнух бея.

Бранко приседна на едно стъпало. Коленете му трепереха, очите му пареха. Гърчове стягаха гърлото му.

— Калиакра — мъртва! Що думаш, старче?

— За нас с тебе е мъртва, сине. За потомството ще живее!

Бранко се надигна. После си тръгна с наведена глава, последван от разчувствуваните до сълзи разбойници.

Насред път се извърна и запита:

— А да знаеш къде е Асен, вашият княз?

— И туй знам — отвърна Прокаженият. На генуезката каторга. Изпрати го ранен Калина, изпрати го ведно с болярката Звездена. После каторгата се върна. Извади златото от пещерата и си тръгна. Видях как вързаха Звездена.

Дон Рикардо изруга:

— Затуй значи е било всичко! Затуй ни следваха от Босфора дотук! Заради съкровището…

— Ясно е! — стисна зъби Дугуня. — Звездена вързана! Щом жена ще връзват, то значи и князът е пленник!

Кормчията го хвана под ръка.

— Да си ходим, капитане! Няма какво да дирим повече тук и да хленчим. Какво ще си помисли дона Калиакра, ако може да ни види такива? Да палим ли свещи, или да тръгнем веднага като истински мъже, да ги настигнем, да освободим княза, да зарадваме душата й…

Без да отвърне, Бранко Дугуня се спусна тичешком надолу, скочи на палубата и едва дочакал завръщането на хората си, даде знак за отплаване.

Галерата отново се стрелна в открито море, запори вълните, които връхлитаха насреща й разпенени и зли като задъхани от безсилна ярост кристални чудовища. Вълнорезът й вече вдигаше не водни пръски, не вълни, а цели водни хълмове, които се издигаха пред носа като стъклени хребети и се стоварваха с рев и грохот.

По-бързо! По-бързо!

Той прати надзирателите да напъхат в устата на всеки гребец по къс сланина, по няколко маслини, да им дадат винена попара. Прати ги още веднъж. И още веднъж. Незапомнили друг път такова пиршество, те напрягаха последни сили.

Бранко Дугуня се боеше само от едно — че скоро ще се мръкне. И в мрака, във виелицата, можеше да се размине с тези, които преследваше тъй настървено.

Той плаваше без светлини. Не биваше да го видят. Надяваше се, че те са запалили фенерите. Три кораба заедно не могат да се движат в мрак, защото ще се сблъскат. Това беше надеждата му светлините…

И ги видя.

Но не така, както очакваше — бягащите пред него, а — литнали насреща му с напора на стихията. И то не трите галери, а само едната, командирската. Гербът на Аскони по платна и щандарти личеше в полумрака. Корабът, който търсеше. Със златото. С Асен и Звездена.

Дугуня прецени мигновено — бурята бе откъртила руля. И така, останал без управление, капитанът му бе взел единствено разумното решение — да се върне назад, да се добере до тихия залив на Калиакра, насочвайки се по вятъра само на гребла. И там да изчака.