Читать «Калиакра» онлайн - страница 139

Али бей премина цялото градище. И навред виждаше само отдалите се на обир правоверни.

Чак накрая, до параклиса на свети Никола, текето на Саръ Салтък, под разрушения дувар на Чауш калеси, видя сбрани накуп като овчици, кога вълк е прескочил в кошарата, четиридесетте девойки. Пребледнели, оплискани с кръв, с раздрани премени, превърнати в дрипи — но с някакъв блясък в очите, от който беят неволно се смути. Спря се. Но скоро се овладя.

Вълкът беше той, Курт Али бей. А те — овчиците. И все пак не му изглеждаха толкоз като овчици. Като на ранени орлици святкаха очите им, гордо и зло.

— Машаллах! — рече той в неволна възхита. — Право си е. Таквиз девойки не съм срещал.

Калина го пресече:

— Казвай, беим, какво искаш от нас! Ще ни колиш ли, ще ни бесиш ли?

Евнух бей потри доволно ръце.

— За друго ви тъкмя аз с волята на аллаха. В харемите на най-храбрите сераскери ще идете. Майки да станете. Храбри бойци на исляма да народите. Най-храбрите, що светът до днес не е виждал!

Момите паднаха на колене, запълзяха към него, протегнаха умолително ръце:

— Пощади ни, Али бей! Пусни ни да си идем подир нашите! Молим те…

А Калина се изправи пред него и дръзко запита:

Като ни гледаш така, беим, как ти се струва? За харем ли сме ние? За харем ли е Калина родена?

Приведе се към дружките си, пошепна им:

— Дойде часът, сестрици! Все някой от нас трябва да го стори — на народа пример да даде!

Калина притвори за миг очи, прошепна с болка:

— Без полза съм живяла, господи! Дано от смъртта ми да има някаква полза!

Обърна се. Погледна към морето, което се плискаше дълбоко под нозете й. Откъм кръгозора пъплеха безкрайните редици на вълните, настигаха се, блъскаха се и прииждаха насам, запенени и зли като невиждана грозна рат, облечени в метал воини и коне с развети бели гриви. Струваше й се, че не талазите идат насам, а че тя самата с момите, с цяла Калиакра, е литнала във висините, наравно с орлите.

Изведнъж Калина се спусна напред, та хвана бея за ръката. Вкопчи се тъй, както капан захапва мечата лапа. Вкопчиха се и другите — коя за ръцете, коя за дрехите му. Повлякоха го към сринатата кула и се хвърлиха вкупом в пропастта към ревящото море, както се откъсва от асмата презрял тежък грозд.

Когато турците се опомниха от смайването си и погледаха надолу, не видяха нищо.

Морето продължаваше да налита върху проядения Килгра бурун.

Проклятието на златото

Източният вятър мъкнеше безспир облачните грамади. Надипляше ги, трупаше ги едни връз други, както стригачът полага руно връз руно. От черните им утроби се лееха цели порои и шибаха по вълните, кипяха.

Корабът се люшкаше върху прииждащите гребени със свити платна, удържан срещу вятъра с неспокойни тласъци на веслата и гъвкаво нагаждано кормило. Бранко Дугуня оглеждаше с тревожни очи хоризонта — там, където трябваше да бъде Калиакра. Чакаше уговорения знак — шест огъня, на двата края по три.

Стори му се, че ги видя. Даде заповед да извият назад. Труден е този завой в буря. Ала Дугуня беше изкусен моряк, кален в битки и стихии. Издебнал първото затишие, дочакал гребена на вълната, той даде тласък с десните гребла, дръпна назад левите.