Читать «Калиакра» онлайн - страница 140

Тревогата в гърдите на пирата нарастваше. Не, не бяха това очакваните огньове. Пожарище беше това. Гореше цяла Калиакра. Ту раздухвани от вятъра, ту загасявани от дъжда, пламъците затихваха на едно място, за да припламнат на друго, пращаха към небето взривове от искри и дим, усукваха се като огнена грива.

Бранко се наведе над долната палуба.

— Греби, с всичка сила!

Надзорниците учестиха ритъма на тъпана. Галерата се понесе с вълните. Стиснал с две ръце вантите, за да не го отвлекат преливащите през борда вълни, Бранко като че ли искаше да придаде и на своя кораб устрема и нетърпението на душата си. Ако можеше, би хвръкнал, като летяща риба би се измъкнал от разлудуваното море, за да се стрелне нагоре, натам, където го влечеше сърцето.

Пожарища в Калиакра! Това можеше да означава, че вече ги няма бранителите й, оставили я на произвола — във властта на побеснелия завоевател; че го няма княз Асен; че я няма Калина, все още в неговото сърце прекрасната дона Калиакра!

Най-сетне, избиколиха скалистия нос, който се къпеше в бели взривове от пяна. От брулещия дъжд, от високите водни пръски по скалите се стичаха надолу мътни, пенливи водопади.

Облаците вече бяха достигнали и крепостта, бяха я обхванали в косматите си пипала, които просветваха зловещо от огнените отражения.

Галерата обходи отдалеч опасните рифове, после свърна рязко на север, навлезе в Западния залив. Като по магия морето утихна, загладиха се вълните, стопи се бялата пяна, отнасяна на запад от Дяволското течение като река от мляко.

Пристанът беше съвсем пуст. Вълните подмятаха само обгорелите скелети на няколко гемии. Бранко прилепи кораба си до кея, опъна въжетата, пусна котвите. И после, повел почти всичките си пирати, се втурна задъхан нагоре, към горящия град.

Премина по спуснатия мост, втурна се през опустелите улици, затрупани с овъглени греди и дъски, със срутени тухли и камъни, под които се подаваха човешките трупове.

— Калиакра! — крещеше прегракнал той. — Обади се, Калиакра!

Отвръщаше му само воят на бурята в изцъклените като черепи, останали без врати и прозорци домове. Тласкана от всеки порив на вятъра, биеше тъжно като на умряло черковната камбана. И никакъв друг глас: ни лай на куче, ни крясък на птица, ни дума на човек. Пиратите претърсваха, и те смълчани в тишината, всяка къща, надзъртаха зад всеки ъгъл.

Бранко достигна Стражевата кула. Отпусна безпомощно ръце. И тогава портичката на параклиса „Свети Никола“ се отвори и отвътре се измъкна подобен на зловещо привидение Прокажения.

— Още имало да се тегли! — изфъфли той. — Корава душа, не излита! Още има грехове да изплаща…

Види се, много корава беше душата му, щом се държеше тъй стръвно в разкапаното му тяло. Камата на Ибрахим ага бе пробила само месото под мишницата. Не бе засегнала нито сърцето, нито дробовете.

При вида на пиратите той се стъписа.