Читать «Те вървяха като хора» онлайн - страница 18

Седях и се мъчех да избистря нещата, мъчех се да измисля с какво да го сравня. Но не успях, защото за нищо на света не можех да си спомня на какво точно миришеше. Обаче бях твърдо уверен, че срещна ли пак онзи аромат, веднага ще го позная.

Станах и отидох до бюрото на Джой. Тя пишеше нещо, но като ме усети, спря да трака. Обърна лице към мен и очите й бяха влажни и лъскави, сякаш се мъчеше да удържи сълзите.

— Станало ли е нещо? — запитах аз.

— Паркър — въздъхна тя. — Горките хорица! Сърцето ми се къса, като помисля за тях.

— Какви хори… — започнах аз, после се сетих какво я е сполетяло. — Как попадна на онзи човек?

— Доу беше изчезнал някъде — обясни тя. — Хората дойдоха да го търсят. А наоколо всички бяха заети. И Гевин ги прати при мен.

— Всъщност задачата беше моя — казах аз. — Доу ме помоли да го заместя и аз обещах, ама като се почна оная суматоха с „Франклин“, всичко друго ми изхвръкна от ума. И защо говориш за хора? Нали трябваше да дойде само един…

— Той доведе цялото си домочадие. Седяха тук и ме гледаха с големи, тъжни очи. Разказаха ми как си продали къщата, защото вече била станала тясна за толкова голямо семейство, а сега не можели да намерят друга. След ден-два трябва да напускат и изобщо нямат къде да се подслонят. Представи си ги — седят, разказват за бедите си и те гледат с неописуема надежда. Като че си Дядо Коледа, Добрата фея или нещо от тоя сорт. Сякаш моливът ти може да се превърне във вълшебна пръчица. Сякаш вярват, че тутакси ще оправиш нещата и всичко пак ще бъде наред. Хората имат толкова нелепа представа за вестниците, Паркър. Мислят, че ние тук сме вълшебници. А ти седиш, гледаш ги и знаеш, че нищичко не можеш да направиш.

— Знам — кимнах аз. — Просто не си позволявай да се разкиснеш. В тоя занаят няма място за нежни сърца. Трябва да се каляваш.

— Паркър — рече тя, — изчезвай и ме остави да си довърша материала. От десет минути Гевин се е разкрещял, че само мене чака.

Говореше съвършено сериозно. Искаше да изчезна, та да си поплаче на спокойствие.

— Окей — съгласих се аз. — До довечера.

Като се върнах на бюрото, прибрах в чекмеджето есетата, които бях написал сутринта. После си взех шапката и шлифера и тръгнах да диря нещо за пиене.

7.

Заведението беше съвършено празно, само Ед стоеше зад бара с лакти върху плота и подпираше брадата си с длани. Не изглеждаше в настроение.

Изкатерих се на една табуретка и измъкнах пет долара.

— Сипи едно набързо, Ед, че ми е причерняло пред очите.

— Задръж си я тая хартишка — мрачно рече той. — Днес поръчките са за моя сметка.

Едва не се изтърсих от табуретката. За пръв път го чувах да казва подобно нещо.

— Ти да не си откачил?

— Не е там работата — обясни Ед, посягайки към любимата ми марка уиски. — Приключвам с бизнеса. Затуй черпя старите, верни клиенти, ако случайно наминат.