Читать «Небе и земя» онлайн - страница 163

— От самото начало ли го знаеше?

— Не напълно. — Миа поклати глава. — Не знаех достатъчно, за да бъда сигурна. Тревожех се и се съмнявах. — Протегна ръка, когато Нел се приближи към тях. — Дълбоко в сърцето си вярвах, че няма да се предадеш. Но в съзнанието си не бях сигурна. Винаги си била трудна загадка за мен.

— Можех да го направя. Бях толкова бясна и изплашена. Но почувствах присъствието ви в себе си. Никога не съм го искала — виновно прошепна тя. — Знаете, че никога не съм го искала.

— Животът е тежък — обобщи Миа и сви рамене. — Или играеш с картите, които са ти се паднали, или се отказваш.

— Знаех, че ще победиш. — Нел хвана ранената й ръка и разтвори пръстите й. — Трябва да се погрижиш за това.

— Може да почака. Не е толкова страшно. — Рипли стисна устни. — Искам да остане белег — сподели тя. — Чувствам нужда да го виждам.

— Тогава… — Нел бавно затвори ръката й в шепа. — Ние със Зак ще заведем мистър Хардинг у дома засега. Трябва да хапне нещо топло. Разтърсен е, объркан, но… — Хвърли поглед назад, където Зак помагаше на Хардинг да се изправи. — Чувства се удивително добре. Не помни почти нищо.

— Нека нещата останат така! — настоя Рипли. — Е, да се прибираме и да приключим с всичко това. — Вдигна глава към небето и видя облаците да се разпръсват и иззад тях да засиява лунният ореол — съвършено ясен. — Бурята отминава — промърмори тя.

Миа кимна:

— Засега.

Рипли отвори уста и отново погледна към Хардинг:

— Какво ще кажете момчетата да отведат Хардинг, а ние да поостанем тук още малко?

— Добре. Ще кажа на Зак.

Вятърът бе утихнал до лек бриз, който носеше мирис на нощ и море. Рипли изчака, докато мъжете се отдалечиха и кучето игриво ги последва.

Трите с Миа и Нел угасиха кръга, който бяха запалили. Тя взе ритуалния си меч, който бе напълно истински, и го пречисти. Вълните, вече укротени, донесоха пяна и заляха ботушите й.

— Когато вдигнах меча — заговори Рипли на приятелките си, които стояха неотлъчно до нея, — исках кръв. Беше като неутолима жажда. Сякаш ми бяха нужни часове, за да се отърся от нея. — Пристъпи от крак на крак. — Не умея да тълкувам видения. Ти си по тази част, Миа. Обикновено. Но видях образи. Видях Мак, Мак и себе си. Видях родителите си, брат си. Видях нас трите в гората, както миналата есен. Видях Нел. Беше с бебе на ръце.

— Бебе — замечтано промълви Нел и докосна корема си. — Но аз не съм…

— Все още не.

— Боже мой! — Нел се засмя развълнувано и озадачено. — Боже мой, боже мой!

— Както и да е — продължи Рипли, — видях всички тези неща, и още. Трите сестри сред тъмна гора, в огнен кръг. Онази, която се е наричала Земя, точно тук, на този бряг, в буря. Бяха толкова много и се редуваха бързо, но всичките бяха удивително ясни. Видях и теб, Миа, застанала на своите скали, на ръба. Самотна и разплакана. Около теб витаеше тъмна сила — като онази, която излезе от Хардинг тази нощ. Искаше те. Сякаш… винаги е желала да се домогне именно до теб.

Въпреки че я побиха тръпки, Миа кимна:

— Значи ме предупреждаваш… да се пазя?

— Бъди нащрек. Видях и нещо друго — и в този миг задържах острието. Един последен проблясък. Ние трите, в кръг. Всичко беше наред. Искам да кажа — знаех, че всичко може да бъде наред. Ако постъпим така, както се очаква от нас, ако направим верни избори.