Читать «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)» онлайн - страница 314

Дъното на долината изглеждаше като парче земна кора, откъснато по времето, когато земята се е охлаждала, и останало недостъпно оттогава насетне. Беше поредица от струпани скали, с големи блокове, висящи на опасни гроздове, с дълги, тъмни пукнатини и няколко изкривени борови дървета, които растяха почти водоравно във въздуха.

Нямаше равно парче земя дори с размерите на носна кърпичка. Нямаше място, където да се скрие самолет. Нямаше и останки от самолет. Тя наклони машината, започна да кръжи над долината, като се снижи малко. Заради някаква игра на светлината, която тя не можеше да обясни, дъното на долината изглеждаше много по-ясно видимо от останалия терен. Можеше да го различи достатъчно добре, за да се увери, че самолетът не е там — но това беше невъзможно.

Тя продължи да кръжи и да се снижава. Огледа се наоколо и за един ужасяващ миг си помисли, че е тиха лятна сутрин, че е сама, изгубена в район на Скалистите планини, който никой самолет не би рискувал да доближи, и с последните изпарения на горивото си търси самолет, който никога не е съществувал, преследва унищожител, който е изчезнал така, както винаги е изчезвал; може би само призракът му я беше довел тук, за да бъде самата тя унищожена. В следващия момент обаче поклати глава, сви устни и продължи да се снижава. Мислеше си, че не може да изостави такова несметно богатство като ума на Куентин Даниълс по някоя от скалите долу, ако е още жив и тя е в състояние да му помогне. Беше влязла в кръга на стените на долината. Летенето ставаше опасно, пространството беше твърде тясно, но тя продължи да кръжи и да се снижава, животът й висеше на силата на зрението й, а то прескачаше между две задачи: да претърсва дъното на долината и да наблюдава гранитните стени, които сякаш всеки момент щяха да откъснат крилата й.

Познаваше опасността само като част от работата. Тя вече нямаше лично значение. Дивата емоция, която изпитваше сега, беше радост. Това беше последната ярост на изгубена битка. Не! — крещеше тя на ум, крещеше на разрушителя, на света, който беше напуснала, на годините зад гърба си, на дългата история на пораженията — Не! Не! Не!

Очите й преминаха през таблото и тя остана неподвижна, задъхана. Последният път, за който си спомняше, високомерът показваше 11 000 фута. Сега беше на 10 000. Но дъното на долината не се беше променило. Не беше се приближило. Оставаше все така далеч, като при първия й поглед надолу. Знаеше, че цифрата 8 000 обозначава нивото на терена в тази част на Колорадо. Не беше забелязала дължината на захода си. Не беше забелязала, че земята, която изглеждаше твърде ясна и близка от височината, сега беше замъглена и далечна. Гледаше същите скали от същата перспектива, не бяха станали по-големи, сенките им не бяха помръднали, а странната, неестествена светлина продължаваше да виси над дъното на долината.