Читать «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)» онлайн - страница 312

— Господин Куентин Даниълс е там.

Пазачът поклати бавно глава, после размаха пръст на изток към стопяващите се светлини на самолета:

— Ето го господин Даниълс.

— Какво?

— Тъкмо тръгна.

— Тръгна ли? Защо?

— Замина с мъжа, който долетя за него преди два-три часа.

— Какъв мъж?

— Не знам, никога не съм го виждал преди, но, човече, имаше невероятен самолет!

Тя се върна на щурвала, ускори надолу по пистата, издигна се във въздуха, самолетът й беше като куршум, насочен към две червени искри, червена и зелена, които се отдалечаваха в небето на изток, и не спираше да повтаря:

— О не, няма да го направят! Няма! Няма! Няма!

Веднъж завинаги, мислеше си тя, сграбчила щурвала така, сякаш той беше врагът, когото не биваше да изпуска, а думите й бяха като отделни експлозии с огнени следи в ума й, които ги свързваха, веднъж завинаги… да срещне унищожителя лице в лице… той няма да отнесе двигателя в мрака на чудовищната, скрита неизвестност… този път няма да избяга…

На изток се надигаше светла лента, сякаш идваше от земята, като дълго сдържан и накрая изпуснат дъх. В дълбоката синева над нея самолетът на непознатия изглеждаше като самотна искра, която сменяше цвета си и проблясваше ту вляво, ту вдясно, като махало в мрака, което отмерва времето. Кривата на разстоянието караше искрата да слиза по-близо до земята и тя даде газ докрай, за да не я изпусне от поглед, да не й позволи да докосне хоризонта и да изчезне. Светлината плуваше в небето, като донесена от земята от самолета на непознатия. Самолетът летеше на югозапад и тя го преследваше в настъпващия изгрев.

От прозрачната зеленина на леда небето се стопи в бледо златно, а златното се разпростря като езеро под крехко покритие от розово стъкло — цветът на онази първа забравена сутрин, която тя беше видяла за пръв път на земята. Облаците се разпръскваха в дълги парчета замъглена синева. Тя не отделяше очи от самолета на непознатия, сякаш погледът й беше верига, която тегли нейния кораб. Другият самолет се беше превърнал в малко черно кръстче — като стопяващ се белег в светлика на небето.

Тя забеляза, че облаците не се разпръскват, а стоят скупчени на самия ръб на земята, и осъзна, че самолетът се е насочил към планините на Колорадо, че битката срещу невидимата буря й предстои още веднъж. Забеляза го без емоция, не се питаше дали самолетът или тялото й имат сили да се опитат да го направят още веднъж. Докато беше в състояние да се движи, щеше да се движи и да преследва петънцето, което се изплъзваше с последната останка от нейния свят. Тя чувстваше единствено празнотата, останала след огъня на омразата и гнева, и отчаяния импулс да се бие до смърт; те се бяха слели в едно-единствено ледено острие, в решимост да преследва непознатия, който и да е той, където и да я заведе, да го преследва и… тя не добави нищо на ум, но, без да го изкаже, онова, което лежеше на дъното на празнотата, беше: да даде живота си, ако първо може да отнеме неговия.

Като инструмент, настроен за автоматичен контрол, тялото й извършваше действията по управлението на самолета, планините пробягваха в синкава мъгла отдолу, а назъбените върхове се издигаха на пътя й като задимени сгради в смъртоносно синьо. Забеляза, че разстоянието до самолета на непознатия е намаляло: той беше нагодил скоростта си към опасния терен, докато тя беше продължила направо, без да осъзнава опасността, като единствено мускулите на ръцете й краката й се бореха да поддържат самолета във въздуха. Рязкото изопване на устните й беше най-многото, което можеше да направи, за да се усмихне: той караше самолета й вместо нея, той й беше дал силата да го следва с безпогрешността на сомнамбул.