Читать «Замлъкналият предавател» онлайн - страница 6

— Кой ще стори това?

Гласиологът вирна глава.

— Естествено аз, началникът на експедицията. Петър Костов се изправи в бърз, неосъзнат порив.

— Дума да не става! Ти, Юрий Михайлович, си учен човек, професор. Човъркаш, дириш истината. Цял свят те познава, толкова неща си открил. А шофьори колкото щеш. И да си призная, цял живот съм мечтал да извърша нещо полезно, голямо, велико… И ето…

Професорът махна с ръка.

— Учен! Я остави! Ако не аз, друг. Не е там въпросът. Аз съм сам, млади човече, съвсем сам… Ще ти кажа… Войната… Тя ме погуби… Всичко погуби… Ти не знаеш, затова…

През ветробрана очите му изглеждаха зачервени, влажни. Дали наистина плачеше? Този суров полярник — и сълзи?

— Ще ти разкажа, Пьотр Иванич… да ме разбереш… Никой няма да плаче за мен, нито една сълзица няма да пролее… А имах и жена тогава, и дечица, две дечица, ангелчета… Войната мина, безсмислена кръвожадна стихия, прегази страната ни… Аз бях войник… Далече-далече… Когато врагът напусна родния ми град и аз се върнах там, от семейството ми нямаше никаква диря… Нищо… Къде бяха, живи или мъртви? Поне гробовете им да знаех. Едно букетче да поставех, а то такава грозна, убийствена неизвестност… Изчезнали, сякаш се бяха стопили… Обикновена история през войната… А тук боли, боли…

И притисна с ръка сърцето си.

— Поне гроба им да знаех… Това е войната, Пьотр! Понякога си мисля — ние, учените, сме виновни, много виновни пред цялото човечество. Уж образовани, по-умни, а защо тогава продължаваме да изобретяваме оръжия? Ние, учените от цял свят. Защо не запретнем ръкави и най-сетне да заработим мъжки за онова време на изобилие в мир?… Ако не беше войната…

Костов стоеше смутен, потресен пред мъката на този човек.

— Изчезнали! — почти простена Медведев. — Аз знам какво означава тази проста, безразлична дума. Знам какво преживяват сега твоите близки, застанали до радиоприемателя. Има ли вест, открили ли са ги… Мислиш ли, че ще позволя това?… Тук няма учени и неучени, има само хора… Всъщност човекът е всичко, нищо друго няма значение… Аз виждам сълзите в очите на твоите близки, човешките сълзи… А за мене никой няма да заплаче. До ковчега ми ще стоят на почетна стража академици с ордени, с почести, но без сълзи… Та то е тъй просто, аритметика… За единия никой няма да скърби, за другия — четири покрусени, смазани души…

С наведена глава, смутен, но все още неубеден, Костов процеди през зъби:

— Двама сме тръгнали, двама ще се върнем или… Медведев се взря в лицето на другаря си и прочел твърдата решимост в неговите изопнати черти, вдигна рамене. Очите му засияха.

— Така беше и във войната — едни се превръщат на зверове, други успяват да останат човеци. Човекът се познава в беда. В охолство всеки изглежда добър, привидно благороден. Нещастието е изпит за човечност — кой ще издържи?

Прегърна го през рамо и добави:

— Добре… Да почакаме още малко.

Зави се по-плътно в шубата и задряма, а Костов се намъкна в спалния си чувал и стисна очи, ала сънят не идваше.

Посегна към радиото. Превъртя ключа веднъж-дваж. Напразно! Слушалките бяха онемели. Само едва доловим шум като бръмчене на муха и далечен, глух, неразбираем говор… Какво ли съобщаваха?