Читать «Замлъкналият предавател» онлайн - страница 5

Професорът надяна слушалките. Миг-два-три. Изведнъж той се обърна към другаря си.

— Коновалов е излетял с хеликоптера. Скоро ще мине насам.

Не след дълго отгоре долетя воят на самолетното витло, а в светлия отвор се мярна самият въртолет, огромно метално водно конче. Костов се покатери върху всъдехода, размаха ръце, а професорът се сети да гаси и пали фаровете.

Въртолетът се застоя една-две секунди и отмина.

Медведев клюмна.

— Не ни забеляза! — въздъхна той. — Търси, продължава да търси. Навярно пак ще мине. Трябва да се подготвим.

— Да възпламеним димна бомба! — предложи Костов.

Хеликоптерът се върна след три часа. Професорът ясно слушаше по радиото гласа на пилота.

— По дяволите! — крещеше в слушалките Коновалов. — Сякаш са потънали в дън земя. Нито следа! Ураганът е заличил всичко.

— Пали! — изкрещя гласиологът и Костов възпламени бомбата. Димът изпълни пукнатината, понесе се нагоре. Уви! Пак напразно! Нещастниците дочуха далечното бръмчене, ала самият хеликоптер не се появи над отвора. Шумът му заглъхна скоро.

Съмнението отново подтисна двамата премръзнали мъже. Те си поделиха последната кутия с месо и унило задъвкаха, без да кажат нищо.

— Ало, ало! Мирний вика Медведев! — загърмя гласът в слушалките.

Ядосан, Костов посегна да ги махне с досада, когато чу как радистът се обърна към някой друг:

— Инокенти Павлович, добре, че дойдохте. От София питат за новини. Децата и жената на Пьотр Иванич! Новини. Можех ли да им кажа: „Няма надежда!“ И излъгах, че очакваме всеки миг да ги открият… А то — няма смисъл… Четири денонощия в неизвестност, след оная буря…

Не се чу какво отговори началникът на радистите, но гласът добави:

— Цял свят ги смята загинали, само ние все още… Ех, както кажете!

И с уморен глас продължи да предава:

— Медведев, отговори! Медведев, Медведев, отговори на Мирний!

Костов промълви отчаян, сякаш едва сега при тази вест проумя целия ужас на пълната си безпомощност:

— Юрий Михайлович, смятат ни загинали, цял свят ни смята загинали…

Гласиологът вдигна ясния си поглед.

— Е, да, това е напълно естествено.

— Ако ни изоставят? Нима заради нас ще зарежат цялата си работа?

Медведев отвърна тихо:

— Няма да ни изоставят, ще ни дирят, знам, но… Млъкна и разтърка вкочанените си длани.

В този миг стана нещо. Отначало и двамата не разбраха точно какво се бе случило. Те се спогледаха смутени. Беше тихо, страшно тихо, зловещо тихо…

Костов трепна. Ухото на шофьора позна. Моторът беше спрял. Нямаше нужда да проверява. Защото отдавна го очакваше. И последната капка бензин бе изгоряла. Надигаше се най-злият враг в Антарктида, хилядилетният озъбен враг — студът.

— Моторът! — обясни той лаконично.

Медведев се изправи.

— Тогава нямаме време за губене! Длъжни сме да опитаме.

— Какво?

— Да сринем пряспата!

Костов погледна нагоре. Десетки кубически метра сняг, по-право фирн, зърнест, почти лед, щяха да се стоварят върху главите им. Щяха да пометат като прашинка смелчагата, който дръзне да ги закачи. А можеха да помъкнат със себе си надолу, в бездънната яма, и самия всъдеход.