Читать «Замлъкналият предавател» онлайн - страница 8

Но по-добре да не мисли за това! По-добре!

Изведнъж той дочу гласа на Медведев:

— Внимание! Дръж!

В същия миг пред лицето му се срина с грохот цяла лавина, забоботи, зарева. Ехото на бездънната пропаст удесетори този рев, превърна го в неспиращ гръмотевичен тътен. Въжето се дръпна рязко, с адска сила, протри дланите му, впи се около кръста му.

С нечовешки усилия Костов заби крака в леда, напъна всеки мускул на тялото си, цялата си воля.

Когато грохотът от срутването заглъхна напълно нейде дълбоко в черната дупка и снежният прах се утаи надолу като бяла мътилка, Костов зърна под себе си увиснал на въжето другаря си, който се мъчеше да достигне ледената скала, да се хване за никоя издутина, да облекчи въжето. Но безполезно! Краката му се люлееха в празното, а той се въртеше безпомощен като някакъв огромен четириног паяк…

Костов усети, че десният му крак губи опора, че се хлъзга неусетно, подло. Опита да стъпи по-здраво поне на левия… Видимо и двата крака стояха на същото място, без да се придвижат нито сантиметър напред, ала той знаеше, чувствуваше го — нямаше да издържат, може би в следния миг щяха да се подхлъзнат и да го запратят в пропастта.

Отдолу долетя пресипналият глас на професора:

— Няма време! Режи въжето! Режи, докато не е станало късно!

Другарят му го изгледа с безумни очи. По челото му бяха избили едри капки пот, а нозете му трепереха, изпънали до скъсване всяко мускулче, всяко сухожилие.

Едно рязване с ножа… Да, само туй… Друг изход няма! Иначе и двамата ще се сгромолясат долу… Каква полза тогава? И няма да види децата си… Никога вече… А професорът е сам…

— Пьотр Иванич, режи бързо! Ножът е в тебе. Аз нямам.

Неволно Костов посегна към ножницата, но ръката му се дръпна назад като изгорена.

— Режи, по-скоро! — шепнеше под него Медведев.

Що да стори? Що? Така и двамата ще загинат, ей тъй, мърцина, без никаква полза, без никаква… А защо и двамата?

Почти несъзнателно, машинално, със замряло сърце пред това, което щеше да извърши, той измъкна блестящото острие и с трепереща ръка го насочи към опънатото въже.

Отдолу го гледаше с някакво свръхчовешко примирение лицето на професора.

— Режи! — изхриптя той.

Костов замахна с ръка и с някакъв възторжен порив запрати ножа в пропастта. Чу се остър звън, повтори, потрети и затихна.

Наоколо отново се възцари предишното ледено мълчание, сред което все още проплакваха далечни едва чувани камбанки.

— Приятелю! — промълви гласиологът.

Костов не отговори нищо, напрегнал всички сили, цялата си воля, всичко, каквото можеше да даде неговото здраво тяло и дух на полярник. Вече не съществуваше нищо друго, никакъв свят отвъд, никакъв друг живот — нито чувства, нито минало, нито бъдеще. Имаше само едно — опънатото въже, което го теглеше към гибел… Нищо друго… Само едно въже, жестоко, безпощадно… и той трябваше да го победи…

Да победи…

Тъй ги намериха спасителите, единият премръзнал, увиснал в безсъзнание на въжето, а другият — сякаш прикован, сраснал за ледената скала, вцепенен от студ и напрежение…