Читать «Замлъкналият предавател» онлайн - страница 2

Шофьорът кимна с глава:

— Да, ледено дихание, дъхът на смъртта! Грозно, заплашително…

Медведев добави:

— Така ще изглежда цялата ни земя някога, след милиарди години, когато угасне вътрешният й огън, когато потъмнее и онова далечно светило…

Той посочи с ръка ниското слънце, което в мъглата на започващата виелица беше станало грозно кървавочервено.

Костов се усмихна:

— Ако дотогава човек не си създаде свое собствено светило, което да замести остарелия благодетел, нали? По-малко може би, но затова пък по-близко.

Ученият го прегърна през рамото:

— Ех, Пьотр Иванич, облажавам те — вяра имаш. Или не, не само вяра. Вяра и аз имам, може ли учен да не вярва в науката, в своите сили, в човека въобще? Друго има в тебе, младост, огън… Много огън… Това ти харесвам най-много…

Млъкна внезапно и впери поглед напред, през стъклото нейде далече-далече, отвъд бялата пустиня.

Другарят му го изгледа с крайчеца на окото. „Крие нещо — помисли си той. — Мъчи го, яде го… Но що? Не казва.“

В този миг снегът се продъни, всъдеходът пропадна надолу с трясък, блъсна се някъде…

Най-сетне шофьорът отвори очи. Цялото тяло го болеше. Ушите му пищяха.

Къде се намира? Къде? И защо не е в леглото си? А толкова му се спи!

Озърна се. В краката му лежеше превит надве, неподвижен, професор Медведев. По лицето му бе засъхнала кървава вадичка — от челото, нейде под кожената шапка, до брадата.

Какво е станало всъщност?

Изведнъж той си спомни — хлътването на снега, падането…

Значи, пукнатина, коварна пукнатина в ледника, затрупана със сняг! И там…

Костов се надигна с мъка и извлече гласиолога върху седалката. Разкопча кожуха, сложи ухо на гърдите му. Сърцето биеше едва-едва.

Раненият пое дълбоко дъх и се раздвижи. Клепачите му се привдигнаха, открили два сини ириса, устремени в празното пространство — някак тъпо, безучастно. Но скоро изразът им се смени, от тях отново прогледнаха предишните тъжни и умни очи на стария учен.

— Добре се нагласихме, нали? — пошепна Медведев, като разбра що е станало. Костов вдигна рамене.

— Ей сега ще видя!

Свали стъклото на вратичката и надзърна.

— Можеше да бъде и по-лошо! — процеди той през зъби.

Всъдеходът се бе залостил между стените на огромна ледникова пукнатина, чието дъно се губеше дълбоко в черния мрак. А отгоре, на десет-петнадесет метра над главите им, зееше тесният отвор на продънената пряспа.

Шофьорът затвори прозорчето. Термометърът показваше четиридесет градуса под нулата.

Гласиологът вече се бе съвзел и изтриваше с кърпа засъхналата кръв по лицето си.

— Да видя и аз! — предложи той и надзърна през прозорчето. Когато се дръпна навътре, лицето му беше добило загрижен вид.

— То се е видяло, че няма да се оправим сами. Щем, не щем, трябва да викаме помощ.

Измъкна радиотелефона и надяна слушалките.

— Ало, ало! Медведев вика Мирний. Ало, ало! Медведев вика Мирний.