Читать «Мястото на екзекуцията» онлайн - страница 261

Примигването на курсора привлече вниманието й. Агенцията бе пратила повече от три документа. Тя отново натисна клавиша за следваща страница и този път остана вцепенена на мястото си, приковала очи в екрана, с отворена уста, напълно объркана. Беше пуснала последната заявка поради навика си да не оставя непроверена възможност. Но агенцията бе открила това, в чието съществувание самата тя не вярваше.

Дженис Хестър Уейнрайт бе починала на 11 май 1959 година.

Катрин остана дълго време неподвижна, вперила поглед в екрана. Имаше само едно приемливо обяснение. Тя запали цигара и се опита да съчини някакъв друг сценарий, който да отговаря на фактите, но не успя. Нищо не излизаше, освен ако теорията й не се основаваше на предположението, че Алисън Картър не е умряла през 1963 година. Имаше ли по-подходящо място да се укрие едно момиче от дома на роднини, които живееха много далеч? Значи Алисън бе приела самоличността на мъртвата си братовчедка Дженис и бе израсла в Шефилд.

Внезапно през ума й мина нещо, от което косите й настръхнаха. Тогава, преди много години, Дон Смарт бе убедил редакцията на „Дейли Нюз“ да публикува мнението на ясновидка. Тази жена бе казала, че Алисън е жива и здрава, и че живее на една улица с еднакви къщи, в голям град. На времето всички й се бяха присмивали. Това бе толкова невероятно, като се имаше предвид общата картина на случая. Но като че ли накрая щеше да се окаже, че ясновидката е имала право.

Катрин се стресна от унеса си, когато на вратата си почука. Бе дошъл Томи, за да я уведоми, че смята да прескочи до Кромфорд и да види дали някой си е у дома. Ако не ги намерел, щял да продължи за Дерби.

— Преди да тръгнеш — каза Катрин, — хвърли поглед на това.

Тя го покани да седне на мястото й пред лаптопа и му показа как да върне страниците. Той мълча дълго време, разучавайки съвестно документите.

После се обърна към кея със смутено изражение.

— Кажи ми, че си открила друго обяснение — в гласа му прозираше молба.

Катрин поклати глава.

— Не мога да се сетя за нищо друго.

Той потри челюстта си с пръсти — все още масивни и яки.

— Трябва да отида и да се обадя на семейството — каза той накрая и въздъхна. — Трябва да поговорим за това, което ще последва. Ще бъдеш ли будна, когато се върна?

— Да. Ще прескоча до Бъкстън да хапна нещо, иначе ще откача между тези четири стени — тя посочи заобикалящите я отвсякъде снимки от Скардейл. — Ще се върна към девет.