Читать «Непознати пътища» онлайн - страница 7

Луис Девоковски беше погребалният агент на Ашървил от трийсет и пет години. Той не беше хилав, с жълтеникав тен и прегърбени рамене, както комиксите и филмите представяха хората от неговия занаят, а беше набит, с румени бузи и черна коса. Изглеждаше така, сякаш работата с мъртвите се препоръчва за дълголетие и добро здраве.

— Джоуи.

— Господин Девоковски.

— Толкова съжалявам.

— Аз също.

— Половината град дойде на поклонението снощи.

Джоуи нищо не каза.

— Всички обичаха баща ти.

Джоуи се боеше, че гласът му ще му изневери.

— Ще те отведа при него — рече Девоковски.

Залата за поклонения представляваше тихо помещение с виненочервени килими и завеси и бежови стени, с приглушено осветление. Букети от рози се мяркаха в сенките на полумрака и въздухът беше напоен с аромата им.

Ковчегът беше красив, с полирани медни дръжки. Джоуи беше инструктирал господин Девоковски да осигури най-доброто. Пи Джей щеше да поиска точно това — а и без това щеше да се плаща с неговите пари.

Джоуи се приближи към подиума с колебливостта на човек, сънуващ, че надниква в ковчег и вижда себе си.

В този ковчег обаче лежеше и почиваше в мир Дан Шанън, облечен в тъмен костюм и положен в легло от кремав сатен. Изминалите две десетилетия явно не бяха го пощадили. Дан Шанън изглеждаше смачкан от живота, остарял от грижи и доволен, че краят е настъпил.

Девоковски напусна стаята, за да остави Джоуи насаме с баща му.

— Съжалявам — прошепна Джоуи. — Съжалявам, че никога не се върнах, че повече не ви видях с мама.

Докосна колебливо бледото лице на баща си. Беше студено и сухо. Отдръпна ръка и отново зашепна:

— Поех по грешния път. По една непозната магистрала… и някак… нямаше връщане назад. Не знам защо, татко. Аз също не го разбирам.

Известно време не можеше да продума.

Ароматът на розите като че стана по-тежък.

Дан Шанън можеше да мине за миньор, макар че никога не бе работил в мините. Беше с едро лице и груби черти. Имаше широки плещи, силни, четвъртити пръсти и ръце, нашарени от белези. Баща му беше автомеханик, и то добър, но никога не бе имал достатъчно работа.

— Заслужаваше добър син — най-сетне рече Джоуи. — Добре, че имаш двама синове, нали? — Затвори очи. — Съжалявам. Господи, толкова съжалявам.

Сърцето го заболя от разкаянието и натежа като желязна наковалня в гърдите му, ала разговорите с мъртвите не осигуряваха опрощение. Дори и Господ не можеше да му даде прошка сега.

Щом Джоуи напусна помещението за поклонения, господин Девоковски го посрещна в преддверието на погребалния дом.

— Пи Джей научи ли вече?

Джоуи поклати глава:

— Не успях да го открия.

— Как така не си успял? Та той ти е брат — рече Девоковски и за миг, преди да си възвърне израза на печално състрадание, подходящ за директор на погребален дом, презрението му стана явно.

— Той много пътува, господин Девоковски, Вие знаете това. Вечно е на път, в движение, изследва. Вината не е моя… че не мога да се свържа с него.